Норма Бейшър - Игра на богове

— Според мен беше редно да постъпя така — отвърна той простичко. — Ако с изнасянето на истината на бял свят съм в състояние да й помогна, ако съществува и най-малък шанс, реших, че съм длъжен да го направя.

— Разбирам — промълви тя тихо.

— Може да му се има доверие, сигурен съм — сподели Александър. — В края на краищата е опазил тайната на Елизабет през всичките тези години.

— Прав си, предполагам — съгласи се тя и се облегна назад, защото усети, че отново й се повдига.

— Мисля си — продължи той, — дали не е добре да остана още няколко дни в Лозана…

Сърцето на Мередит се сви, но се постара да прикрие разочарованието си.

— Смяташ ли, че е разумно? — попита тя. — Особено при всичко, което става с корпорацията…

— През последните няколко седмици нещата са относително спокойни.

— А ако е затишие преди буря?

— Нещо не е наред ли, скъпа? — разтревожи се той.

Улавяше настроенията й дори по телефона.

— Напротив — отвърна тя. — Но имам изненада за теб и искам да я споделя.

— Не може ли да почака два-три дни?

— Тя ще почака, но не знам дали аз ще мога — призна Мередит. — Вчера бях при доктор Холанд, Александър. Бременна съм в третия месец.

Уж не искаше да му го съобщи по този начин, и то по телефона, но не бе в състояние да чака и миг повече.

— Бременна? — повтори той. — Сигурна ли си?

Тя се засмя.

— Напълно, скъпи.

Париж

Адриан Десан вече бе проверил всички факти поне по няколко пъти. Сега, седнал пред компютърния терминал в приземния етаж на сградата на Интерпол, почеса замислено брадичка и отново погледна данните на монитора пред себе си. Запита се дали не е допуснал грешка. Не изглеждаше логично, но все пак… Натисна клавиш и екранът се промени — изписаха се нови данни. Съвпадение ли е? Не. Десан не вярваше в съвпаденията. Как не го е забелязал досега, учуди се той. Как е пропуснал нещо толкова съществено? Фактите придобиваха застрашителен смисъл.

Ако интуицията му бе вярна — а тя рядко го подвеждаше, — далеч по-голяма опасност, отколкото бе допускал, застрашаваше Александър Киракис. Да, този човек желаеше да опропасти Киракис, но мотивът бе такъв, че само унищожаването на корпорацията едва ли щеше да задоволи налудничавото му желание за отмъщение. Ако Десан бе прав, в момента един луд се бе отправил към Ню Йорк с една-единствена цел: да убие Александър Киракис и всеки, който му се изпречи на пътя. Десан сграбчи телефона до компютъра и се опита да звънне на Киракис. Не успя да го открие и затова се свърза с „Ер Франс“, за да резервира място за следващия полет до Ню Йорк. Непременно трябва да намери младия грък. Дано само успее да го направи навреме.

Саутхамптън

— Задава се буря — предупреди Александър по време на разходката им по плажа, докато лекият бриз рошеше косите им. — Погледни на юг. Виж черните облаци. Ще бъде доста сериозна.

Посочи струпалите се облаци в далечината. Тя се усмихна.

— Кога си научил толкова много? — попита тя и се загърна по-плътно в бялата си вълнена жилетка, за да се предпази от студа.

— Когато растях в Гърция — отвърна той, все още загледан в мрачното небе. — Татко ме водеше при лодките. Понеже живеехме на острова, постоянно следяхме промените на времето. Той ми обясняваше какво значат различните облаци, променящите се климатични условия. Самият той ги изучил още като дете.

— Чу ли се? — прекъсна го Мередит. — Нарече Константин Киракис „татко“.

Той свъси вежди.

— Човек трудно скъсва със старите навици — отбеляза тихо.

Продължи да гледа небето на юг, тъмните му коси се вееха, а очите му бяха по-черни и по-заплашителни от смръщеното небе.

— Нима? — Мередит спря и го хвана за ръцете. — Никога ли няма да им простиш, Александър?

— Ти би ли могла, ако беше на мое място? — парира я той с изкривено от гняв лице.

— Мисля, че да — отвърна тя искрено. — Каквото и да са направили, те са те обичали повече от всичко на света. Никога не съм се срещала с тях, разбира се, но ги опознах доста добре по време на разследването. Наистина са били готови да умрат за теб.

— Или да убият, какъвто е бил случаят — допълни той ледено.

— Приеми го, скъпи, и го остави в миналото — подкани тя настойчиво. — Ако продължаваш така, само ще донараниш себе си… и мен. Не издържам да те гледам как се измъчваш по този начин.

— Как да простя и да забравя, когато целият ми живот се е сринал? — не се предаваше той. — Проблемите в корпорацията, сега това… Имам чувството, че целият свят — моят свят — се стоварва с все сила върху главата ми.