Норма Бейшър - Игра на богове

— Как са могли да ти сторят това? — попита той на глас.

Бяха стигнали до брега на езерото. Ято патици плуваха лениво, а ярката слънчева светлина се отразяваше в гладката повърхност на водата като милиони скъпоценни камъчета. Александър погледна лицето на майка си, взря се в големите тъжни очи. Търсеше най-малък знак да му подскаже какво става в съзнанието й, ала не откри нищо — лицето й беше безизразно. Копнееше да си припомни каква е била преди злополуката, преди да ги разделят един от друг. Копнееше да си припомни нещо за близостта между тях. Сигурно е била добра майка, помисли си той тъжно.

Усети, че тя започва да се уморява, и я отведе до пейката под сянката на голяма върба. Елизабет седеше до него и мълчаливо се взираше в далечината. Хвана я за ръка и се опита да й говори, но се почувства леко обезкуражен. До нея изглежда не стигаше нищо.

Зърна туфа диви цветя и се сети няколко думи от записите с Том Райън: „В парка синът ни често береше цветя за майка си — бе казал Том на Мередит. — Обикновено това бяха бурени, но Лиз се отнасяше към тях като към най-изящни рози. Подреждаше ги в кристални вази и сменяше водата им, докато съвсем увехнат.“ Александър стана. Откъсна няколко стръка и ги подаде на Елизабет.

— Това е за теб, мамо — промълви той нежно. — Надявам се да ти харесат.

Постави ги в ръката й и сви пръстите й около стеблата.

В нейното съзнание пробяга образ — дете й поднася глухарчета, — но в следващия миг изчезна. Една-единствена сълза се появи в крайчето на окото й и се стече по бузата, но Александър не я забеляза. Почувствал се победен от липсата на реакция, той отново седна до нея и покри лице с ръце. Трябваше да събере сили да продължи. Поклати глава.

— Мамо — промълви той така тихо, че почти не се чуваше, — какво е необходимо? Какво да направя, за да стигна до теб? Как да те накарам да ме чуеш?

За пръв път се чувстваше на ръба на психически срив.

Неочаквано нещо го докосна леко по главата. Сепна се и извърна глава. Елизабет бе протегнала ръка и нежно докосваше косата му. Гледаше го, но очите й все още бяха пусти, сякаш не го виждаше. Не проговори, но все пак това бе начало. Александър я хвана за ръката.

— Мамо! — прошепна той.

Точно тогава видя сълзата. Протегна ръце и прегърна Елизабет силно.

— Все пак ме чу! — промълви той, едва поемайки си въздух. — Все пак ме позна! Вече знаеш, че съм се върнал.

— В бъдеще — подхвана доктор Гудрон — ще съм ви благодарен, ако съгласувате с мен намеренията си да извеждате Елизабет от стаята й.

Александър крачеше напред-назад из кабинета на психиатъра като животно в клетка.

— Не вярвам на ушите си! — заяви той с равен тон, за да прикрие гнева и раздразнението си. — Не сте чул и думичка от онова, което ви казах!

— Напротив — възрази Гудрон. — Разбирам вълнението ви при този нов развой на събитията. Но аз съм не само лекар, а и реалист. Грижа се за госпожа Райън от тридесет и четири години. Определено я познавам по-добре, отколкото вие някога ще я опознаете.

Александър се обърна с лице към него. Черните му очи искряха.

— Какво точно значи това? — настойчиво попита той.

— Значи, мосю, че ако очаквате чудо, ще бъдете разочарован — отвърна доктор Гудрон. — Засега едва ли е разумно да се говори за пробив.

— Но тя ме позна! Разбра, че съм там!

В тона на Александър се долавяше трескаво напрежение.

— Нека се опитам да ви обясня — предложи доктор Гудрон търпеливо. — Дълги години мадам Райън е изолирана от външния свят. В някои случаи като нейния въобще не сме сигурни колко от действителността стига до болното й съзнание. Възможно е и нищо да не стига. Но е възможно и всичко да достига, ала тя да предпочита да не показва. Не може да се каже със сигурност каквото и да било.

Събра длани, а върху лицето му се изписа замислено изражение.

— Но цветята… Защо те да не са предизвикали… — започна Александър.

— Да, възможно е. — Лекарят замълча. — В психиатрията винаги има възможности.

— Опитвате се да ми кажете, че това е нищо, просто… щастлива случайност? — попита Александър със съмнение.

— Не знам. Но се опитвам да ви кажа, че онова, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори. Не за пръв път пациент като госпожа Райън реагира при изолиран инцидент, а после — никога повече — добави доктор Гудрон тихо.

Александър застана до прозореца и се загледа към езерото, където бе седял с майка си само преди час.

— Странно, но единственият пробив през всичките тези години стана именно когато аз бях с нея — отбеляза той бавно, внимателно подбирайки думите си.