Норма Бейшър - Игра на богове

Иззвъняването на входната врата го изненада. Не очакваше в ден като днешния човек да е излязъл навън. Отвори, но не позна мъжа насреща.

— Да?

— Господин Киракис — отвърна мъжът тихо, явно разпознал Александър.

— Да? — повтори Александър озадачен.

— Не ме познавате, нали? — попита мъжът със странна усмивка.

— Не — призна Александър.

Чувстваше се объркан и някак неспокоен. Усещаше нещо странно у този човек, но не успяваше да определи защо.

— Казвам се Юлиус Хауптман. — Говореше английски със силен немски акцент. — Аз съм шестият член на банковия консорциум в Цюрих. Искам да поговоря с вас. Много е важно. Ще позволите ли да вляза?

Александър се поколеба за миг; продължаваше да изпитва странно неудобство.

— Разбира се, хер Хауптман. Влезте — покани го той накрая и отстъпи, за да му направи път да мине.

Докато затваряше вратата, безпокойството му нарасна.

Инспектор Десан се опита да се свърже с Александър от външен телефон в Уестхамптън, но откри, че линиите са прекъснати. Изтича обратно до полицейската кола; полите на шлифера му се вееха бясно от вятъра, а из въздуха се носеха клонки и дребни отломки.

— Трябва да стигнем до Саутхамптън възможно най-бързо — заяви той на двамата полицаи. — Няма време за губене!

— Май ще се наложи да изчакаме — обади се един от полицаите. — Опасно е да се кара при такъв вятър. Всичко може да се случи.

— Ако не успеем, може да ги заварим мъртви — обяви Десан мрачно.

— Не знаете кой съм, нали? — попита Хауптман, застанал до камината.

Александър, седнал на дивана, го погледна изненадан.

— Знам. Нали вече се представихте — хер Юлиус Хауптман, единственият член на консорциума, когото не съм виждал по време на преговорите с банкерите в Цюрих.

Мъжът се държеше странно и това безпокоеше Александър. Защо е дошъл? Какво желае? Посещението определено не бе официално.

Хауптман впи студени очи в Александър.

— Точно така си и мислех… Ти дори не си спомняш Мариан, нали?

— Мариан? — повтори Александър. В следващия миг се сети. — Мариан Хауптман… О, Господи…

Бавно поклати глава.

Хауптман го изгледа унищожително.

— Мариан беше моя дъщеря, Киракис — обяви той и хвърли пожълтяла изрезка от женевски вестник пред Александър. — Почина преди седем години. Да ти кажа ли как умря?

— Вече знам — увери го Александър, а мислите му бушуваха.

От всички хора, за които подозираше, че имат желание да го унищожат, нито веднъж не бе му хрумнало, че това ще се окаже бащата на Мариан. Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището и той мислено се помоли Мередит да не се събуди.

Лицето на Хауптман бе изкривено от гняв.

— Обеси се в онази мизерна хотелска стая заради теб! — изкрещя той. — Отне живота си, защото те обичаше, а ти й обърна гръб! Съблазни дъщеря ми, поигра си с нея и я изхвърли, когато се отегчи. Мариан бе прекрасно невинно създание. И толкова наивно! Тя наистина бе повярвала, че я обичаш и ще се ожениш за нея!

— Никога не съм искал да я нараня… — подхвана Александър в опит да успокои Хауптман.

Мъжът видимо не бе на себе си и Александър бе твърдо решен да го разкара от къщата, преди Мередит да се събуди.

— Млъкни! — изкрещя Хауптман гневно. — Никога не те е било грижа за чувствата на дъщеря ми… Беше известно как захвърляш жените като износени дрехи! Знам всичко за теб, за онези, които си унищожил. Колко жени са се опитвали да се самоубият заради теб? Гордееш ли се с това?

— Изслушайте ме…

Александър се изправи, но застина на място — бе видял пистолета в ръката на Хауптман.

Паднало насред пътя дърво забави Десан и полицаите в покрайнините на Саутхамптън. Докато се бореха да го изместят, колкото да могат да минат, Десан погледна към сивото заплашително небе.

Бяха ли закъснели вече, запита се той.

Мъжки гласове, които се караха, разбудиха Мередит. Единият беше на Александър, но другият беше непознат. Седна в края на леглото и се опита да определи какво точно става долу. Понеже не чуваше ясно, облече робата и отиде тихо до стълбищната площадка. Долу определено се случваше нещо нередно. Виждаше Александър, но не и лицето на другия. Те не я забелязаха.

— Отдавна чакам този момент. — Мъжът млъкна за кратко. Дишаше тежко и очевидно бе силно афектиран. — Седем години болка… През цялото време търсех оръжие, с което да те унищожа… Дълъг период, но си заслужаваше чакането…

— Чуйте ме, човече!

Тонът на Александър бе напрегнат. Мередит виждаше изписаната по лицето му тревога. Усети как сърцето й лудо заби.