Норма Бейшър - Игра на богове

— Явно здравата си се опарила от някого — заключи Кей.

— Какво те кара да мислиш така?

— Разпъждаш мъжете. Но да знаеш — не всички са чудовища. — Кей започна да бели портокал. — Ако ме питаш…

— Не те питам! — сряза я Мередит.

— Ако ме питаш — не отстъпи Кей, — според мен проявяваш ненужни предразсъдъци.

— Предразсъдъци ли?

— Точно така. Втълпила си си, че щом Холидей е нашумял режисьор, значи е развратник. Очевидно никога не ти е хрумвало, че в киноиндустрията има и свестни хора, които въобще не се занимават с наркотици, не сменят съпругите си, както ние сменяме дрехите си, и не си падат по упадъчните нрави на Холивуд. Някои от тях дори ходят на църква в неделя и се радват на дълги и щастливи бракове.

— Добре. Каза каквото си бе наумила — въздъхна Мередит примирено. — А сега, ако обичаш, би ли затворила вратата на излизане?

— Още нямам намерение да си вървя.

— Именно от това се опасявах — простена Мередит.

Кей придърпа стол.

— Слушай, не познавам този тип, но от думите ти съдя, че е свестен. Явно доста е хлътнал по теб, защото от две седмици цветята и телефонните обаждания не секват. Според мен е редно да му дадеш шанс. Не се налага да се омъжваш за него. Само излез на вечеря. Ами ако останеш приятно изненадана?

— Напоследък съм толкова заета…

— Оправданието ти е глупаво — сряза я Кей. — Не може да прекараш целия си живот в работа.

— Може… И трябва, за да напреднеш в нашия бизнес. Особено ако си жена — настоя Мередит.

— Кари Хамонд се омъжи, а тя е водещата ни новинарка.

— Какво се опитваш да ми внушиш? — попита Мередит и остави молива.

Вярно, че не бе имала кой знае какъв светски живот, откакто постъпи в телевизията, но това бе личен избор. Сега искаше изцяло да се съсредоточи върху кариерата си. Сериозна връзка само би й пречила. Кей го знаеше по-добре от всеки друг, защото бракът й приключи с развод миналата година.

— Амбицията е хубаво нещо — съгласи се Кей, — но успехът е твърде самоцелен, ако нямаш с кого да го споделиш. Нали знаеш какво твърдят — по върховете е доста самотно.

Мередит се усмихна за пръв път.

— Добре, добре. Печелиш. Следващия път, когато видя Ник Холидей, ще приема поканата му. И тогава ще го осветля какъв поддръжник има в твое лице.

Кей се ухили.

— Чудесно. Защо не му го съобщиш веднага? Той е във фоайето.

— Често ли идваш тук?

Мередит седеше срещу Ник Холидей на ъглова маса в малък уютен ресторант с притъмнени светлини в Глендейл и отпиваше от чаша бяло вино.

Той кимна:

— Открих „Анджелино“, когато ме наеха в „Сентуриън“. Веднага ми хареса, главно защото няма нищо общо с така наречените „модни“ ресторанти. Никой не идва да види някого или да го видят. — Ухили се. — А дори и да се случи, ще останат разочаровани.

Мередит огледа малкия празен салон.

— Очевидно — съгласи се тя с весели нотки в гласа.

— Лично аз се надявам заведението да си остане такова — сподели Ник и остави вилицата. Мередит се усмихна.

— В такъв случай ще фалира до година — предрече тя и отметна кичур коса.

Ник поклати глава.

— Невинаги е така спокойно. — Помълча и я изгледа одобрително. Носеше семпла бледозелена ленена рокля с тънки презрамки и съвсем малко бижута: наниз дребни перли и малки обици. Косата й падаше свободно върху раменете. — Особено красива си тази вечер — увери я той.

Тя прие комплимента спокойно.

— Благодаря! — Взе си от лазанята. Беше точно каквато я обичаше — обилно полята с разтопен кашкавал. — Май не участваш активно в светския живот в Холивуд.

Той сви рамене.

— Просто си затварям вратата за него. Не ми е в стила.

— Когато те интервюирах, подметна за произхода от средната класа — спомни си тя, докато сервитьорът пълнеше отново чашата й с вино. — От къде си всъщност?

— Лос Анджелис. Израснах в долината Сан Фернандо. — Гребна от спагетите. — А ти от къде си?

За миг Мередит се поколеба.

— Едно от онези градчета в средните щати, за които никой не е чувал. Те са толкова малки, че дори не ги отбелязват на картата и там всеки знае всичко за другите.

— Като в Холивуд — уточни той.

Тя се засмя.

— Не съвсем, но схващаш за какво говоря.

— Защо се махна от там? — попита Ник, леко притеснен да не поема в грешна посока. — Кое те накара да се включиш в тази налудничава надпревара тук?

Тя помисли малко.

— Не знам. Доколкото си спомням, винаги съм изпитвала потребност да се махна. Сякаш не принадлежах истински на онзи свят. Исках да стана някой и съзнавах, че там няма да се получи. — Тонът й даваше ясно да се разбере, че не желае да обсъжда повече темата. — Ами ти? Изпитвал ли си някога потребност да се откъснеш от налудничавата надпревара, както я наричаш?