Норма Бейшър - Игра на богове

Ник се ухили и попита:

— Истината ли?

— Разбира се.

— Не. Трябва да призная, че не допусках — отвърна той честно. — Връхлетя ме внезапно. Искам да кажа: винаги съм бил наясно, че ще успея, но все още щях да вися пред портала, ако в онзи момент не се бе появил Том Райън. Сега кариерата ми надхвърля и най-смелите ми мечти.

Мередит направи пауза.

— Как си обяснявате колосалния успех и на трите си филма? — попита тя. — Превърнаха се в най-големите касови удари всички времена.

— О, не мога да кажа. — Прокара пръсти през косата си. — Може би защото… Израснах в най-типичната американска средна класа, която може да си представите. Преди татко да умре, бяхме толкова обикновени хора, колкото хотдогът е неизменна част от бейзболния мач. Вероятно имам вродена връзка с господин Среден Кинозрител . Вероятно хората харесват моите филми, защото аз харесвам тях, защото съм един от тях.

Тя се усмихна. Отначало възприе всичко като фасада, като внимателно обмислен имидж. Но ако е така? Възможно бе невероятният му успех да се дължи наистина на вродената му хармония с вкуса на кинопубликата, на произхода му от средната класа.

Записът мина по-добре, отколкото Мередит очакваше. Ник настоя да я изпрати до колата и тя му благодари за сътрудничеството.

— Няма за какво — настоя той. — Както вече споменах: всякаква реклама, особено безплатната, ще ми е от полза в момента. Освен това май съм влюбен.

Тя се засмя, без да приема думите му сериозно.

— Винаги ли така бързо припламвате — попита с любопитство.

— Не, невинаги. — Пресегна се и я хвана за ръката. — Какво ще правиш тази вечер?

— Вероятно ще работя извънредно — отвърна тя, като се стараеше тонът й да е непринуден.

— Сериозно говоря, Мередит — настоя Ник. — Какво ще вечеряш?

— Сигурно ще поръчам да ми донесат китайска храна и ще я изям на бюрото си.

Съзнаваше накъде бие и искаше да го отклони.

— Какво ще кажеш да отделиш това време, за да вечеряш с мен? Знам едно страхотно италианско ресторантче в Глендейл…

— Не. Наистина не мога.

— А утре? — не се предаваше Ник.

— Работя до късно почти всяка вечер.

Искаше да влезе в колата, но той не пусна ръката й. Очевидно беше непреклонен.

— Тогава да се срещнем за закуска. Има едно кафене до плажа… Ще ядем навън и ще наблюдаваме изгрева.

— Не мога. Наистина. — Най-после тя успя да измъкне ръката си и се настани зад волана. — Но благодаря за поканата.

— Знам, че нито си омъжена, нито обвързана, защото звъннах в службата ти и попитах. Да не съм те засегнал, или нещо подобно?

— Не, причината не е у теб. Аз… просто не смесвам работата с удоволствието. Не излизам с никого, когото интервюирам — обясни тя плахо.

Тактиката му я затрудняваше да откаже. Запали двигателя, благодари отново и замина, мислейки, че го вижда за последен път.

Нямаше от къде да знае втората причина за успеха на Ник Холидей: никога да не се отказва от нещо, което истински желае.

— Цветя за Мередит Кортни — обяви високо разносвачът на пощата, понесъл дълга бяла кутия през новинарската стая към малкия й кабинет. — За трети път тази седмица — припомни той, ухили се и й подаде кутията. — Някой явно здравата е хлътнал по теб.

— Ще ми се да не го огласяваш из цялата сграда — тросна се тя и отвори кутията.

Не се налагаше да чете картичката. Знаеше кой ги изпраща.

Младият мъж подсвирна леко.

— Този път рози. Добре върви. Чуй съвета ми — не се примирявай с нищо по-малко от женитба.

Мередит свъси вежди и размаха нож за отваряне на писма пред носа му.

— Изчезвай! Иначе ще стана тема номер едно в новините довечера, защото ще те убия пред свидетели.

Той се отдалечи със смях.

Мередит отвори картичката. Посланието винаги гласеше едно и също:

„Защо не ми дадеш възможност да ти докажа, че съм свестен тип?

Обич, Ник.“

Обич! Увлечение може би, но не и обич, помисли си тя. Та той дори не я познаваше! Ами ако това е начинът да го отстраня, мина й през ума. Защо пък да не излезе с него веднъж?

— Пак ли цветя?

Мередит вдигна поглед. Кей стоеше на прага на кабинета й.

— Пак — кимна тя. — Явно не е склонен да приеме „не“ като отговор.

— Защо не излезеш с него? — попита Кей, влезе и затвори вратата.

— Какво?! — Мередит я изгледа искрено смаяна. — Шегуваш се.

Кей обаче имаше сериозен вид.

— Защо да се шегувам? Или много те харесва, или е собственик на цветарница. Дава си доста труд да те впечатли.

— Така е — мрачно отвърна Мередит. — Нали знаеш как действат кинаджиите. Уверяват всяко срещнато момиче колко го обичат, за да го вкарат в леглото, а после…