Мери Кларк - Престъпен експеримент

С мъка се добра до вратата на всекидневната, която водеше към коридора. Там имаше друга врата, аварийният изход. Беше го забелязала, когато я докараха с количката. Щеше да излезе през него и да се добере до втория етаж. Там щяха да й помогнат. Излезе в коридора. Само след минута той щеше да я настигне.

Вратата към аварийния изход беше ужасно тежка. Кейти я бутна… и още веднъж. Вратата поддаде. Кейти успя да я отвори и излезе на стълбището. Толкова бавно се затвори зад гърба й. Нямаше ли да я види? Стълбите. Тук беше толкова тъмно, смразяващо тъмно. Но тя не можеше да светне лампата. Той щеше да я открие. Може би вече тичаше към асансьора. В такъв случай й оставаше не повече от минута. Нуждаеше се от нея. Помогнете ми. Помощ! Хвана се за парапета. Стъпалата бяха стръмни. Беше боса и се движеше безшумно. Колко бяха стъпалата до следващата площадка? Тринадесет. Не, това беше къща. Имаше осем стъпала. След това още осем. И осем до мястото, където вече щеше да бъде в безопасност. Седем… пет… едно. Стигна до вратата и се опита да я отвори. Беше заключена. Отваряше се само от другата страна.

В този миг чу как вратата на третия етаж се отвори и някой заслиза с тежки стъпки към нея.

Крис отказа адвокат. Беше седнал срещу прокурора. Толкова се притесняваше за тази среща, толкова се страхуваше, че няма да му повярват. Но Джоун му беше повярвала, Джоун беше казала: „Съвсем обяснимо е да те подозират, Крис. Кажи всичко, което знаеш. Спомни си онзи цитат от Библията: Истината ще те направи свободен.“ Крис отмести поглед от прокурора към двамата детективи, които го бяха посрещнали на летището.

— Нямам какво да крия — каза той.

Скот не беше впечатлен. Млад мъж с интелигентно лице и стенографски бележник в ръка влезе в стаята, седна, отвори бележника и си приготви писалка. Скот погледна Крис в очите.

— Капитан Луис, мое задължение е да ви уведомя, че вие сте заподозрян в убийствата на Ванджи Луис, Една Бърнс и доктор Емет Сейлъм. Имате право да мълчите. Не сте длъжен да отговаряте на никакви въпроси. Във всеки момент можете да откажете да отговаряте повече, имате право на адвокат. Всяко ваше изявление може да се използва срещу вас в съда. Всичко това ясно ли ви е?

— Да.

— Можете ли да четете?

Крис погледна Скот. Иронизираше ли го? Не, другият беше напълно сериозен.

— Да.

Скот му тикна един документ през бюрото.

— Това е копие на предупреждението „Миранда“, което току-що чухте. Моля, прочетете го внимателно. Уверете се, че всичко ви е ясно, и после, ако смятате така, подпишете.

Крис прочете бързо разяснението за правата си, подписа го и го върна.

— Много добре. — Скот остави листа настрани. Поведението му се промени, той стана някак по-напрегнат. Крис осъзна, че официалният разпит всеки момент ще започне.

Странно, помисли си той, всяка вечер, ако пожелаеш, можеш да гледаш или криминале с ченгета и крадци, или някакъв съдебен процес, но изобщо не предполагаш, че някога и ти самият можеш да бъдеш замесен в такава история. Прокурорът очевидно вярваше, че той, Крис, беше убил Ванджи. Луд ли беше, че не поиска адвокат? Не.

Говореше прокурорът.

— Капитан Луис, бяхте ли обект на некоректно отношение или открито насилие?

— Не.

— Бихте ли желали кафе или храна?

Крис разтърка чело.

— Бих помолил за кафе, ако обичате. Но съм готов да отговоря изчерпателно на всичките ви въпроси.

Въпреки това той се оказа неподготвен за въпроса на Скот:

— Вие ли убихте съпругата си Ванджи Луис?

Крис го погледна право в очите.

— Аз не съм убил жена си. Не зная дали е била убита. Но зная следното. Ако е починала в понеделник преди полунощ, тя не се е самоубила в нашия дом.

Скот, Чарли, Фил и стенографът бяха съвсем непрофесионално слисани, когато Крис спокойно обясни:

— В понеделник се прибрах вкъщи точно преди полунощ. Ванджи не беше там. Връщах се от Ню Йорк. В единадесет на следващата сутрин я намерих в леглото. Чак когато погребалният агент дойде да вземе дрехи, за да облече жена ми за погребението, и ми каза приблизителния час на смъртта, аз осъзнах, че вкъщи е било върнато само мъртвото й тяло. И преди това обаче знаех, че нещо не е наред. Жена ми никога не би носила и дори не би се опитала да обуе онези обувки, които бяха на краката й, когато я намериха. Месец и половина преди смъртта й единствените обувки, които можеше да носи, бяха едни разкривени стари мокасини, останали от чистачката ни. Десният й крак чак до стъпалото беше ужасно отекъл. Тя използваше тези мокасини вместо чехли дори и в спалнята…