Мери Кларк: Престъпен експеримент

Но сега, втурвайки се обратно в спалнята, той отвори вратичката на дрешника. По пода бяха разхвърляни камара женски обувки. Повечето имаха невъзможно високи токове. Беше абсурд някой да повярва, че ги е носила в нейното положение и в това време. Имаше три или четири чифта ботуши, но никога не би могъл да дръпне ципа върху този отекъл крак.

И тогава ги забеляза. Обувки с ниски токчета, доста прилични на вид, от типа, който носят повечето бременни жени. Изглеждаха почти нови, но все пак бяха слагани поне веднъж. Успокоен, той ги грабна. Побърза обратно към леглото, смъкна единствената обувка от крака на мъртвата и й нахлузи чифта, който току-що беше донесъл от дрешника. Дясната беше стегната, но успя да я завърже. Натика мокасината, която бе носила, в широкия джоб на шлифера си и се пресегна за бялото одеяло. Взе го подмишница, излезе от спалнята, мина по коридора, прекоси кабинета и се озова навън в нощта.

Когато стигна до паркинга на болницата, дъждът и суграшицата вече бяха спрели, но духаше вятър и беше много студено. Насочи се към най-отдалечения ъгъл и паркира там. Ако охраната дойде и го заговори, просто щеше да каже, че са го извикали по спешност при една от пациентките, която всеки момент трябва да роди. А ако по някаква причина решат да проверят, щеше да се престори на вбесен и да им каже, че очевидно обаждането е било фалшиво.

Въпреки това щеше да бъде много по-безопасно изобщо да не го видят. Като се криеше в сянката на храстите, очертаващи затревената площ, която разделяше паркинга, той бързо мина по същия път от мястото, където беше паркирал колата, до вратата на кабинета си. Логично погледнато, обувката можеше да е паднала, когато бе пренасял тялото до багажника. Приведен, той внимателно оглеждаше земята наоколо и безшумно се приближаваше към сградата на болницата. Сега стаите на всички пациенти в неговото крило бяха тъмни. Вдигна поглед към средния прозорец на втория етаж. Транспарантът беше спуснат. Някой го беше дръпнал. Приклекнал, той предпазливо прекоси асфалта. Дано не го видят! Яростта и притеснението му пречеха да усети жестокия студ. Къде беше тази обувка? Трябваше да я намери на всяка цена!

Иззад завоя проблеснаха фарове на кола и се насочиха към паркинга. Изскърцаха спирачки. Шофьорът, който вероятно търсеше спешното, разбра, че е завил в погрешна посока. Обърна колата и излезе от паркинга. Трябваше незабавно да се махне от тук. Нямаше смисъл повече да се бави. Опита се да се изправи, но се подхлъзна и политна напред. Подпря се с ръка на асфалта и в този момент усети, че пръстите му напипаха нещо кожено. Сграбчи го и го вдигна. Въпреки мъглявата светлина можеше да бъде съвсем сигурен. Мокасината. Намери я!

Петнадесет минути по-късно той завърташе ключа в бравата на собствения си дом. Съблече шлифера си и го окачи във вградения гардероб в коридора. Видя отражението си в голямото огледало на вратата. Изненадан, осъзна, че коленете на панталона му бяха мокри и изцапани. Косата му беше ужасно разчорлена, а ръцете — кални. Страните му бяха почервенели, а очите му, винаги леко изпъкнали, сега бяха разширени и изцъклени. Изглеждаше като човек в емоционален шок, абсолютна карикатура на собственото си аз.

Втурна се на горния етаж, съблече престилката си, разпредели дрехите в коша и в чантата за химическо чистене, изкъпа се и си облече пижама и халат. Беше твърде напрегнат, за да заспи, и освен това усещаше зверски глад.

Икономката му беше оставила в чиния няколко филийки агнешко. Върху дъската за сирене на масата в кухнята имаше пресен резен сирене „Бри“. Свежи кисели ябълки в отделението за плодове в хладилника. Внимателно си приготви един поднос и го отнесе в библиотеката. Наля си солидна доза уиски от барчето и седна зад бюрото си. Докато се хранеше, премисли още веднъж събитията от тази нощ. Ако не беше спрял да си погледне календара, щеше да я изпусне. Просто щеше да е заминала и щеше да стане твърде късно да я спре.

Отключи бюрото си, издърпа голямото средно чекмедже и плъзна назад двойното дъно, под което винаги държеше специалната папка с текуща информация. Сега там имаше само един дебел кафяв плик. Пресегна се, взе чист лист и нанесе последните записки:

„15 февруари

В 8:40 настоящият лекар заключваше задната врата на кабинета си. Изследваната пациентка току-що бе излязла от доктор Фукито. Тя дойде при настоящия лекар и му заяви, че си отива у дома в Минеаполис, където смятала да потърси помощта на бившия си лекар Емет Сейлъм, при когото възнамерявала да роди бебето си. Пациентката беше в истерия, но въпреки това беше убедена да се върне. Очевидно не можеше да бъде оставена да замине. Като съжаляваше за необходимостта от крайните мерки, настоящият лекар се приготви да премахне пациентката. С извинението, че отива да й донесе чаша вода, той разтвори вътре няколко кристалчета цианкалий и я принуди да изпие отровата. Пациентката издъхна точно в 8:51 вечерта. Зародишът беше на 26 седмици и по мнение на настоящия лекар, в случай че беше роден, можеше да се окаже жизнеспособен. Тази папка съдържа пълната и прецизна медицинска документация. Сведенията в регистратурата на болница «Уестлейк» не са достоверни и трябва да се анулират.“