Мери Кларк: Престъпен експеримент

Транспарантът в стаята се беше вдигнал. Трябва да е стояла на прозореца. Каквото и да бе видяла, въпреки че според нея бе имала кошмари, професионалното й съзнание нямаше да й даде покой. Тя беше риск, при това недопустим.

Те седяха в крайното сепаре на една дрогерия на Осемдесет и седма улица едва опрели рамене. Не бяха докоснали английските кифлички и мрачно отпиваха от кафето си. Ръкавът на тъмносинята й униформа леко закриваше златните ширити на неговия. Пръстите им бяха здраво сплетени.

— Липсваше ми — промълви той предпазливо.

— И ти на мен, Крис. Затова съжалявам, че ме изчака тази сутрин. Така е още по-тежко.

— Джоун, дай ми малко време. Кълна се в бога, ще намерим някакъв изход! Длъжни сме!

Тя поклати глава. Той се обърна към нея и с болка установи колко нещастна изглежда. Лешниковите й очи бяха замъглени. Светлокестенявите й коси, тази сутрин опънати на кок, разкриваха бледността на обикновено гладкото и ясно лице.

За хиляден път се запита защо не се раздели окончателно с Ванджи, когато миналата година го преместиха в Ню Йорк? Защо отстъпи пред молбите й да дадат още един, последен шанс на брака си, след като десет години непрекъснати усилия се бяха оказали безрезултатни? А сега чакаха бебе. Помисли си за ужасния скандал с Ванджи точно преди заминаването му. Дали да каже на Джоун? Не, нямаше смисъл.

— Как ти се стори Китай? — попита той.

Лицето й се проясни.

— Очарователен, просто невероятен!

Тя беше стюардеса в „Пан Америкън“. Бяха се запознали преди шест месеца на Хаваите, на празненството на Джак Лейн — един от другите капитани на „Юнайтед“.

Базата на Джоун беше в Ню Йорк и тя живееше с още две стюардеси на „Пан Америкън“ в един апартамент в Манхатън.

Абсурдно, невероятно е как някои хора се разбират още от първата минута заедно. Той й каза, че е женен, но освен това й обясни съвсем честно, че когато от тяхната база в Минеаполис го бяха прехвърлили в Ню Йорк, е имал намерение да се раздели с Ванджи. Последният отчаян опит да спасят брака си се бе оказал неуспешен. Никой нямаше вина. Бракът им бе неудачен от самото начало.

А после Ванджи му каза за бебето.

— Снощи ли пристигна? — попита го Джоун.

— Да. В Чикаго имахме проблеми с двигателите и останалата част от полета беше отменена. Тръгнахме обратно. Пристигнах около шест часа и отседнах в „Холидей Ин“ на Петдесет и седма улица.

— Защо не се прибра вкъщи?

— Защото не те бях виждал две седмици и исках… трябваше да говоря с теб. Ванджи не ме очаква преди единадесет, тъй че не се безпокой.

— Крис, казах ти, че подадох молба да ме преместят в подразделението ни за Латинска Америка. Получих одобрение. Следващата седмица се местя в Маями.

— Джоун, недей!

— Няма друг начин. Виж, Крис, съжалявам, но не е в природата ми да бъда любовница на женен мъж. Не бих допуснала да разбия нечие семейство.

— Но нашата връзка е съвсем невинна!

— Кой би го повярвал в днешния свят? Самият факт, че след час ще бъдеш в леглото до съпругата си, е достатъчно красноречив, нали? Освен това не забравяй, че съм дъщеря на презвитериански свещеник. Представям си реакцията на татко, като му кажа, че съм влюбена в мъж, който не само е женен, но и съпругата му очаква дете, за което се е молила в продължение на десет години. Позволи ми да ти заявя, че той ще бъде истински горд с мен! — Тя довърши кафето си. — Каквото и да кажеш, Крис, чувствам, че ако не съм до теб, има шанс да спасите брака си. Аз обсебвам мислите ти, когато трябва да се вълнуваш единствено за нея. Освен това ще бъдеш удивен как едно бебе може да скрепи връзката между двама души. — Тя внимателно изтегли ръка от неговата. — По-добре да се прибирам, Крис. Полетът беше дълъг и се чувствам доста изморена. Ти също трябва да си ходиш.

Погледнаха се в очите. Тя докосна лицето му с желанието да изглади дълбоките бръчки на печал, които прорязваха челото му.

— Наистина можехме да бъдем невероятно щастливи заедно. — После добави: — Изглеждаш ужасно уморен, Крис.

— Снощи не успях да се наспя. — Опита да се усмихне. — Няма да се откажа, Джоун. Кълна се, че ще дойда при теб в Маями и когато отново ме видиш, ще бъда свободен.

Таксито спря пред дома й. Кейти изкачи с мъка стъпалата към парадния вход, мушна ключа в ключалката, отвори вратата и измърмори: „Благодаря ти, Господи, че съм си у дома.“

Имаше чувството, че не се е прибирала от седмици, и с други очи оцени успокояващите, приглушени златисти тонове на фоайето и всекидневната, висящите растения, които бяха привлекли погледа й още при първото й посещение в тази къща.