— О, Катлийн! — после двамата се засмяха и Джон каза: — Е, скъпа, сега аз ще изтръгна от теб това жило на скръбта.
— Вече го сторихте, господин съдия.
Меденият си месец прекараха пътувайки из Италия. Точно по това време започна болката. Върнаха се за откриването на съда. Джон беше главен съдия в окръг Есекс. А тя беше наета като адвокат на един съдия по наказателни дела в област Вали.
Месец след като се прибраха, Джон отиде на преглед. Денонощието, което трябваше да прекара в болницата „Маунт Синай“, се проточи в още три дни допълнителни изследвания. После една вечер той я чакаше при асансьора с унила усмивка, безупречно елегантен в своята тъмночервена кадифена тога. Тя изтича към него, както винаги с ясното съзнание за погледите, които му отправяха останалите пътуващи в асансьора. Помисли си, че дори в пижама и халат Джон изглежда впечатляващ. Точно се канеше да му го каже, когато той й прошепна:
— Имаме неприятности, скъпа.
Дори в този момент каза само това: „Имаме неприятности“.
През тези няколко безкрайно кратки месеци те се сляха в едно неразривно цяло. Когато се озоваха в кабинета му, той обясни:
— Отнася се за злокачествен тумор. На белите дробове, явно и на двата. За бога, Катлийн, та аз дори не пуша!
Колкото и да беше невероятно, двамата се засмяха в пристъп на мъка и съзнание за тази абсурдна ирония. Джон Антъни де Мейо, главен съдия на окръг Есекс, бивш президент на Адвокатската асоциация в Ню Джърси, който още нямаше тридесет и осем години, бе получил мъглявата присъда от около шест месеца живот. За него нямаше да има никакво освобождаване под гаранция, никакво обжалване пред Върховен съд.
И въпреки всичко той отново зае мястото си в съдебната зала.
— Защо пък да не издъхна в тога на съдийския стол? — попита той и сви рамене. — Обещай ми, че ще се омъжиш отново, Катлийн!
— Някой ден може би, но ще бъде много трудно да ти се намери достоен заместник.
— Радвам се, че мислиш така. А дотогава ще се възползваме от всяка минута, която ни остава.
И въпреки ясното съзнание за времето, което неумолимо изтичаше, те намираха сили да се забавляват.
Един ден той се върна вкъщи и заяви:
— Мисля, че със съдийството беше дотук.
Ракът се беше разпространил. Болката се усилваше. В началото той периодично постъпваше в болница за няколко дни, за да му правят химиотерапия. Нейният кошмар се появи отново; връхлиташе я всяка нощ. Но после Джон си идваше и те разполагаха с още малко време. Тя напусна работа. Искаше да бъде с него всеки миг.
Към края той я попита:
— Би ли искала майка ти да дойде от Флорида и известно време да поживее с теб?
— Мили боже, не. Мама е страхотна, но живяхме заедно, докато постъпих в колежа. Това ми беше достатъчно. Да не говорим, че тя обожава Флорида.
— Е, радвам се, че поне Моли и Бил живеят наблизо. Те ще те наглеждат. А и ти си привързана към децата.
После и двамата млъкнаха. Бил Кенеди беше ортопед хирург. Двамата с Моли имаха шест деца и живееха през два квартала, в Чейпин Ривър. В деня, когато сключиха брак, двамата се бяха зарекли пред Бил и Моли, че ще бият рекорда им.
— Ще си народим седем отрочета — заяви тогава Джон.
Отиде за последен път в болницата на химиотерапия и повече не се върна. Беше толкова отпаднал, че го задържаха за през нощта. Говореше й до последния момент, преди да изпадне в кома. И двамата се бяха надявали, че краят ще настъпи в дома им, но същата вечер той почина в болницата.
Следващата седмица Кейти подаде молба за работа в прокуратурата и беше одобрена. Решението беше правилно. Там непрекъснато изпитваха недостиг на кадри и тя вечно имаше повече дела, отколкото можеше да поеме. Не й оставаше време за самовглъбяване. През целия ден, всеки ден, а понякога дори и в събота и неделя ангажиментите й в съда поглъщаха цялото й внимание.
В известен смисъл това беше удачна терапия. Гневът, който съпровождаше скръбта, съзнанието, че е измамена, яростта, че Джон несправедливо бе лишен от живот, тя насочи към делата, които трябваше да води. Когато имаше да разисква тежко престъпление, добиваше осезателното усещане, че се бори поне с една малка част от онова зло, което погубваше живота.
Реши, че ще задържи къщата. Джон й бе завещал целия си имот, който беше значителен, но въпреки това тя си даваше сметка, че е глупаво за една двадесет и осем годишна жена с двадесет и две хиляди долара годишна заплата да живее в къща, която струва четвърт милион, с пет акра площ около нея.
Читать дальше