Мери Кларк: Престъпен експеримент

Отиде до прозореца и леко повдигна транспаранта. Все още имаше достатъчно коли на паркинга, така че неговата едва ли щеше да привлече нечие внимание. Прехапа устни при спомена, че счупената лампа, заради която отдалечената част на паркинга тънеше в толкова удобен мрак, наскоро беше сменена. Ще трябва да се приближи в сянката на другите коли и максимално бързо да прибере тялото в багажника.

Време беше.

Отвори големия шкаф за медикаментите и се наведе. С опитни ръце опипа очертанията на тялото под одеялото. Изпъшка тихо, промуши едната си ръка под врата, а другата — под коленете, и го вдигна. Нормално тя тежеше около петдесет и пет килограма, но през бременността беше понапълняла. Мускулите му отчитаха всеки грам, докато я отнасяше към масата за прегледи. Там, като действаше само на светлината на малко фенерче, изправено на масата, той я уви в одеялото.

Внимателно огледа пода на шкафа за медикаменти и отново го заключи. Безшумно отвори вратата към паркинга и хвана с два пръста ключа за багажника. После тихо се върна при масата и вдигна тялото на мъртвата. Следващите двадесет секунди можеха да го унищожат.

Осемнадесет секунди по-късно беше при колата. Суграшицата биеше от едната му страна. Увитият в одеялото товар напрягаше мускулите му. Премести тежестта така, че да пада предимно на едната му ръка, и се помъчи да отключи багажника. Ключалката беше покрита със слой влажен сняг, който беше започнал да замръзва, и той припряно я почисти. Миг по-късно ключът се завъртя и капакът бавно се вдигна. Погледна към прозорците на болницата. В средната стая на втория етаж се раздвижи транспарант. Дали някой го наблюдаваше? Нямаше търпение да остави в багажника увитото тяло, да се освободи от него. В мига, в който лявата му ръка пусна одеялото, вятърът духна и го разгърна, откривайки лицето й.

Той направи гримаса, настани тялото в багажника и побърза да затвори капака.

Светлината падна точно върху лицето. Дали някой беше видял? Отново насочи поглед към прозореца с вдигнатия транспарант. Имаше ли някой там? Не можеше да бъде сигурен. Колко можеше да се види от онзи прозорец? По-късно щеше да провери кой лежи в тази стая.

Вече беше при вратата на шофьора. Завъртя ключа. Потегли рязко от паркинга и включи предните фарове едва след като се отдалечи достатъчно по шосето.

Беше невероятно, че това бе вторият му курс към Чейпин Ривър за тази нощ. Какво щеше да стане, ако не си тръгваше точно когато тя изхвърча от кабинета на Фукито?

Ванджи явно бе на ръба на истерията. Все пак го поздрави и като леко провлачваше десния си крак, закуцука към него надолу по закритата веранда.

„Докторе, тази седмица не мога да дойда при вас на преглед. Утре заминавам за Минеаполис. Там ще се консултирам с бившия си лекар, доктор Сейлъм. Може би ще остана, за да родя при него.“

Ако я беше изпуснал, всичко щеше да бъде съсипано.

Само че той я убеди да дойде в кабинета му, разговаря с нея, успокои я, предложи й чаша вода. В последната минута тя сякаш бе обзета от подозрения, опита се да го заобиколи и да хукне навън. Това красиво, капризно лице бе изкривено от страх.

Последва ужасът от съзнанието, че макар и да успя да я накара да замлъкне, възможността да бъде разкрит бе твърде голяма. Заключи я в шкафа за медикаменти и се опита да мисли.

Непосредствената опасност бе яркочервената й кола. Трябваше незабавно да я изкара от паркинга на болницата. След края на приемните часове със сигурност щеше да направи впечатление — последен модел линкълн „Континентал“, който, с тази агресивна хромирана предница и арогантен силует, беше изключено да остане незабелязан.

Знаеше точно къде живее в Чейпин Ривър. Беше му казала, че съпругът й, пилот в „Юнайтед Еърлайнс“, трябва да се върне на другия ден. Реши да закара колата у тях, да остави чантата й вътре и да инсценира всичко така, все едно се е прибрала вкъщи.

Оказа се неочаквано лесно. Поради ужасното време уличното движение беше почти замряло. Регулационната наредба в Чейпин Ривър изискваше задължителна площ около къщата, която трябваше да възлиза минимум на два акра. Къщите бяха разположени навътре от шосето и до тях се стигаше по дълги, лъкатушещи алеи. Той отвори вратата на гаража с дистанционното управление, оставено върху контролното табло на линкълна, и паркира колата вътре.

Намери ключа за дома й на връзката ключове за колата, но се оказа, че няма нужда от него — вратата от гаража към кабинета беше отключена. Вътре част от лампите светеха, вероятно се задействаха автоматично. Прекоси кабинета и бързо се отправи нататък по коридора към крилото със спалните. Търсеше най-голямата. Оказа се последната вдясно, беше изключено да я сбърка. Имаше още две спални — едната обзаведена като детска стая, с цветни елфи и агънца, които се усмихваха от току-що сменените тапети, и очевидно също съвсем нови люлка и скрин.