Мери Кларк - Престъпен експеримент

— Имате голям късмет, госпожо Де Мейо. Няколко сериозни натъртвания. Никакви счупвания. Наредих да ви направят кръвопреливане. Налягането ви е доста ниско. Не се плашете. Скоро ще се оправите.

— Аз просто… — Тя прехапа устни. Вече започваше да вижда и успя да се овладее, преди да изкаже този ужасен, абсурден, детински страх от болници.

— Искате ли да се обадим на сестра ви? — попита Том. — Тази нощ ще ви оставят тук.

— Не. Моли се съвзема след тежък грип. Всички у тях го изкараха. — Гласът й звучеше толкова слабо. Том трябваше да се наведе над нея, за да я чуе.

— Добре, Кейти. Не се тревожи за нищо. Ще се погрижа да вдигнат колата ти.

Откараха я в една отделена със завеса част на спешното. През някаква тръбичка, която прикрепиха с игла към дясната й ръка, закапа кръв. Главата й започна да се прояснява.

Лявата ръка и лявото коляно я боляха ужасно. Всичко я болеше. Беше в болница. Съвсем сама.

Една сестра я погали по челото и приглади косите й назад.

— Ще се оправите, госпожо Де Мейо. Защо плачете?

— Аз не плача. — Но по лицето й се стичаха сълзи.

Откараха я в някаква стая. Сестрата й подаде картонена чашка с вода и хапче.

— Това ще ви помогне да се отпуснете, госпожо Де Мейо.

Кейти беше сигурна, че е приспивателно. Не го искаше. Щеше да й причини кошмари. Но беше толкова по-лесно да не спори.

Сестрата угаси осветлението и с тихи стъпки излезе от стаята. Тук, вътре, беше хладно. Завивките бяха студени и груби. Такива ли са болничните чаршафи? Кейти потъна в сън с ясното съзнание, че кошмарът е неизбежен.

Само че този беше различен. Тя се возеше на увеселително влакче. То пълзеше нагоре, където ставаше все по-стръмно, и тя вече не можеше да го управлява. Правеше отчаяни усилия, но напразно. Влакчето зави, изхвърча от релсите и започна да пропада. Събуди се трепереща точно преди да се блъсне в земята.

Мокрият сняг биеше в стъклото. Кейти се изправи, като се олюляваше. Прозорецът беше открехнат и транспарантът леко потракваше. Затова в стаята се усещаше такова течение. Тя щеше да затвори прозореца, да вдигне транспаранта и тогава може би щеше да заспи. А на сутринта вече щеше да се прибере у дома. Мразеше болниците.

Залитайки, отиде до прозореца. Нощницата, която й бяха дали, едва стигаше до коленете й. Краката й бяха замръзнали. И тази суграшица! Сега снегът беше примесен с още повече дъжд. Тя се облегна на прозореца и погледна навън.

Паркингът се превръщаше в буен мътен порой.

Кейти се вкопчи в транспаранта и се втренчи в площадката два етажа по-надолу.

Капакът на един багажник бавно се вдигаше. Така й се виеше свят! Залитна, пусна транспаранта и той с рязък звук се прибра нагоре. Тя се вкопчи в перваза на прозореца. Отново впери поглед в багажника долу. Вътре не се ли спускаше нещо бяло? Някакво одеяло? Голям вързоп?

Трябва да съм сънувала, помисли си тя и после затисна с ръка устата си, за да заглуши вика, който заседна в гърлото й. Взираше се в багажника на колата. Сега лампичката вътре светеше. През талазите дъжд, примесен със сняг, които биеха в стъклото, тя видя как бялото нещо се раздели. Точно когато капакът се затваряше, отдолу се мярна лице — лице на жена, гротеска в суровата самота на смъртта.

Будилникът го събуди точно в два часа. От дългогодишния навик да се събужда по спешност моментално се разсъни. Стана, отиде в стаята за прегледи, наплиска лицето си със студена вода, затегна възела на вратовръзката си, среса косата си. Чорапите му не бяха изсъхнали. Когато ги смъкна от съвсем леко затопления радиатор, продължаваха да бъдат влажни и лепкави. Обу ги с гримаса и тикна крака в обувките си.

Пресегна се за палтото си, пипна го и се намръщи. Цялото беше подгизнало. Нямаше смисъл да го окачва до радиатора. Ако го облече, ще си докара някоя пневмония. Освен това белите влакънца на одеялото можеха да полепнат по тъмносинята материя. А това щеше да изисква обяснение.

Старият „Бърбъри“, който държеше в дрешника. Ще го сложи и ще остави тук мокрото палто, а утре ще го отнесе на химическо чистене. Шлиферът беше без подплата. Щеше да замръзне с него, но нямаше друг изход. А и той беше съвсем обикновен, захабен, в масленозелен цвят, пък и откакто беше отслабнал, му беше станал широк. Ако някой видеше колата… ако някой го видеше в колата, беше изключено да го познае.

Отиде припряно до дрешника, смъкна шлифера, преметнат небрежно на една телена закачалка, и прибра тежкия „Честърфийлд“ най-отзад. Шлиферът миришеше на застояло — дразнещ мирис на прах, който се набиваше в ноздрите му. С гримаса на отвращение той навлече дрехата и я закопча.