Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Браво — възкликна Брей.

Разговорът секна. Младата жена неохотно отговаряше на техните въпроси за себе си. Тя им каза, че името й е Антония, но не каза почти нищо повече. Когато Талеников я попита защо тя, политическата активистка от Болоня, се беше върнала в този изолиран район в Корсика, жената отговори, че е само защото е искала да бъде поне за малко с баба си.

— Разкажи ни за нея — каза Скофийлд.

— Тя ще ви разкаже това, което искате да знаете — отсече момичето, изправяйки се. — Казах ви това, което тя ме инструктира да ви кажа.

— „Курвата от вила Матарезе“ — повтори Брей.

— Да. Но това не са думите, които аз бих използвала. Никога. Хайде, имаме още два часа да вървим.

Те стигнаха до гладкото било на планината и погледнаха надолу към равния склон, който водеше към низината отдолу. Нямаше повече от сто и петдесет ярда от планинския склон до низината, която обхващаше около една квадратна миля площ. Луната беше станала все по-ярка; можеха да забележат една малка фермерска къща в центъра на пасбището, и една кошара в края на краткия път. Чуваха шума от течаща вода; един поток, който извираше от планината близо до мястото, където стояха те, и се спускаше надолу по склона — между скалите, минавайки на петнадесет метра от малката къща.

— Много е красиво — продума Талеников.

— Това е единственият свят, който тя е познавала в продължение на цял век — отговори Антония.

— Ти тук ли си израснала? — попита Скофийлд. — Това ли беше твоят дом?

— Не — каза момичето, без да се замисля много. — Елате, ще я видите. Тя сигурно чака.

— По това време на нощта? — Талеников беше изненадан.

— Няма нито ден, нито нощ за моята баба. Тя каза да ви доведа при нея колкото може по-скоро. Веднага щом пристигнем. И ние пристигнахме.

Нямаше нито ден, нито нощ за старицата, която седеше в един стол близо до пламтящата печка. Не и в смисъла на светла и тъмна част от деня. Тя беше сляпа. Очите й представляваха две празни орбити от пастелносиньо, които се обръщаха към звука и към образите от миналите спомени. Чертите й бяха остри и ъгловати, покрити от набръчканата плът; лицето трябва някога да е било изключително красиво.

Гласът й беше мек, с приглушен шепот, качество, което принуждаваше слушателя да наблюдава нейните тънки, бели устни. Ако у нея нямаше някаква забележителна черта, това не беше нито колебливостта, нито нерешителността. Тя говореше бързо, прост разум, сигурен в собствените си знания. Имаше да разкаже някои неща, а смъртта вече чукаше на вратата й; действителност, която като че ли караше мислите и реакциите й да бързат. Говореше на италиански, но това беше някаква идиоматична форма от миналата ера.

Тя започна разговора като попита Талеников и Скофийлд за едно нещо — искаше всеки да й отговори със собствените си думи — защо се интересуват от Гилом дьо Матарезе. Василий отговори първи, повтаряйки историята за академическата фондация в Милано, като каза, че неговият отдел се занимава с корсиканската история. Той го изложи просто, давайки така възможност на Скофийлд да импровизира по удобен за него начин. Това беше стандартна процедура, когато двама или повече офицери от разузнаването бяха задържани и разпитвани заедно. Никой от тях не трябваше да изпъква на преден план; способността им да поднасят лъжи беше тяхна втора природа.

Брей слушаше руснака и преработи основната информация, добавяйки детайли относно различни дати и средства, които вярваше, че са характерни за Гилом дьо Матарезе. Когато завърши, не само се почувства сигурен в отговора си, но един вид по-висш от мъжа от КГБ; той беше свършил своята „домашна работа“ по-добре от Талеников.

Въпреки това старицата само продължаваше да стои, поклащайки глава мълчаливо, оправяйки един кичур бяла коса, който беше паднал върху сивото й лице. Накрая тя заговори.

— Вие и двамата лъжете. Вторият джентълмен е по-малко убедителен. Той се опитва да ме впечатли с факти, които всяко дете по хълмовете на Порто Вечио би могло да научи.

— Може би в Порто Вечио — протестира внимателно Скофийлд, — но не и задължително в Милано.

— Да. Разбирам какво имате предвид. Но никой от вас не е от Милано.

— Точно така — прекъсна я Василий. — Ние просто работим в Милано. Аз самият съм роден в Полша… В Северна Полша. Сигурен съм, че можете да забележите несъвършенството на моя италиански.

— Не забелязвам нищо подобно. Само вашите лъжи. Въпреки това, не се тревожете, няма значение.