Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Брей затича още по-бързо; инстинктът му подсказваше, че трябва да държи корсиканеца в своя поглед. Но мъжът беше изчезнал. Всичко беше тихо, твърде тихо. Скофийлд залегна на земята и се присъедини към тази тишина, взирайки се в мрака, а палецът му бе поставен на спусъка на пистолета. Щеше да се случи всеки миг. Но как? Къде?

На около сто и петдесет ярда от него, по диагонала вдясно, се появи трети лъч светлина, който беше ту включван, ту изключван в серия къси, нередовни светлинни знаци. Не… Той не беше включван и изключван постоянно; светлината беше блокирана. Дървета. Този, който държеше фенерчето, вървеше между група дървета, растящи от тази страна на хълма.

Ненадейно лъчът светлина се стрелна нагоре, танцувайки бързо по високите участъци на стволовете, после падна надолу и светлината замръзна, поглъщана от шумата по земята. Сега беше моментът. Капанът беше заложен, но Талеников не знаеше, че корсиканецът чакаше за сигнала от този капан. Брей се изправи на крака и побягна колкото може по-бързо. Ботушите му издаваха резки звуци при контактите си със скалистата почва по земята. Имаше само няколко секунди, а трябваше да измине толкова голямо разстояние, и то в мрака. И не знаеше къде започват дърветата. Ако можеше поне да види силуета, към който трябваше да стреля, или звука от нечий глас… Глас. Той смяташе да изкрещи, за да предупреди руснака, когато чу гласа. Думите бяха произнесени на този странен италиански, на който говореха южняците корсиканци; звукът се понесе ведно с нощния бриз.

На десет крачки под него! Той видя мъжа, който стоеше между две дървета, тялото му беше осветено от замъглената светлина на неподвижното фенерче, което беше паднало на земята. Корсиканецът държеше в ръцете си пушка. Скофийлд се насочи надясно и се нахвърли върху въоръжения човек с насочен автоматичен пистолет:

— Матарезе! — Името беше извикано от Талеников, също както и загадъчната фраза, която последва. — Пер ностро сирколо!

Брей стреля в гърба на корсиканеца. Трите бързи изстрела бяха заглушени от експлозията на пушката. Мъжът падна напред. Скофийлд заби своя крак в тялото му, готов, очаквайки нападение. Това, което видя, беше предотвратило нападението; корсиканецът, който беше заловен от Талеников, беше разкъсан от куршумите на този, който трябваше да бъде негов спасител.

— Талеников?

— Ти! Това ти ли си, Скофийлд?

— Махни това фенерче! — кресна Брей.

Руснакът се хвърли към фенерчето на земята и го изключи.

— Има още един човек на хълма; той не се движи. Чака да бъде повикан.

— Ако дойде, ще трябва да го убием. Ако не го направим, той ще отиде за помощ. Ще доведе и другите с него.

— Не съм сигурен дали приятелите му ще могат да отделят време за нас — отвърна Скофийлд, наблюдавайки сноповете светлина из мрака. — Добра работа си им намерил… Ето, започва! Той тича надолу по хълма.

— Ела! — каза руснакът, изправяйки се и приближавайки се към Брей. — Знам дузина места, където ще можем да се скрием. Имам толкова много неща да ти казвам.

— Сигурен съм, че имаш…

— Да. То е тук!

— Кое е тук?

— Не съм сигурен… Отговорът, може би. Или поне част от него. Сам го виждаш — те ме преследват; в момента, в който ме видят, ще ме убият. Аз се намесих…

— Спрете!

Внезапната команда беше извикана от някой зад Скофийлд. Брей се просна на земята; руснакът вдигна своя пистолет.

— Баста! — Втората команда беше придружена от ръмженето на някакво животно, от куче, което водеха на каишка.

— Имам двуцевна пушка в ръцете си, синьори — продължи гласът. Гласът на жена, която сега говореше на английски. — Също като тази, която стреля преди няколко мига, и моята пушка е „Лупо“ и аз зная да я използвам по-добре от този, който лежи в краката ви. Но не смятам да го направя. Дръжте пистолетите си встрани от вас, синьори. Не ги пускайте, може би ще ви потрябват.

— Коя си ти? — попита Скофийлд, обръщайки поглед към жената горе. От това, което можеше едва да види на нощната светлина, разбра, че тя беше облечена в панталони и в някакво полево яке. Кучето изръмжа отново.

— Търся учения.

— Кого?

— Аз съм този — каза Талеников, — от Организационе Академика. Това е моят сътрудник.

— Какво, по дяволите, си ти!?…

— Баста — изръмжа руснакът тихо. — За какво ме търсиш, а не ме убиеш?

— Навсякъде пълзят слухове. Задаваш въпроси за падроне…

— Да. Гилом дьо Матарезе. И никой не иска да ми отговори.

— Един човек иска — отвърна момичето. — Една старица, горе в планините. Тя иска да разговаря с учения. Има да му каже някои неща.