Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Той премина през потока и се изкачи на противоположния бряг до високите борове. Пропълзя под тях, отвори торбата и извади малка лопата, озадачен, че два пакета от тоалетна хартия изпаднаха заедно с инструмента. Малките неща — мислеше си той, като започна да копае в меката пръст.

Беше почти четири часът. Той устрои своя лагер под зелените клони, зарови торбата, смени превръзката на врата си, изми лицето и ръцете си в потока. Освен това успя да почине малко, гледайки нагоре към провиращата се през клоните слънчева светлина, която падаше на тънки снопове през игличките на дърветата. Мислите му се лутаха, нещо, което се опита да отхвърли, но не успя. Сънят така и не идваше; само мисли.

Намираше се под някакво дърво, на брега на някакъв поток в Корсика… Пътуване, което беше започнало от моста в онази нощ в Амстердам. И сега не можеше никога да се върне, докато заедно с Талеников не откриеха това, което търсеха в хълмовете край Порто Вечио.

Нямаше да му бъде трудно да изчезне. В миналото беше уреждал толкова много изчезвания и то с по-малко пари и с по-малко опит от този, който имаше сега. Съществуваха толкова много места — Полинезия, островите Фиджи, Нова Зеландия, Тасмания, огромните територии на Австралия, Малайзия или който и да е от дузините острови Санда — беше изпратил толкова много мъже по тези места и все още поддържаше внимателно контакти с някои от тях в продължение на години. Те започваха своя нов живот, загърбваха миналото и откриваха нови приятели, нова работа, създаваха дори семейства.

И той можеше да постъпи така, мислеше си Брей. Може би така щеше и да направи. Имаше документи и пари. Можеше да плати своя път до Полинезия или до островите Кук, да си купи някое чартърно корабче и да започне почтен живот. Можеше да бъде добър живот. Едно анонимно съществуване, един край.

Тогава видя лицето на Робърт Уинтроп, електрическите очи, търсещи неговите, и усети загрижеността в гласа на стария мъж, когато заговори за Матарезе.

Чу и нещо друго. По-близко, по-непосредствено в небето над него. Няколко птици се виеха в истерични кръгове, виковете им отекваха рязко, ядосано някак над полетата и в гората. Явно някой беше нарушил спокойствието им. Можеше да чуе и бягането на хора, техните викове.

Дали го бяха забелязали? Той бързо се изправи на колене, вземайки своя „Браунинг“ от джоба на сакото си. Загледа се през боровите иглички.

Долу, на сто ярда вляво, двама мъже проправяха пътека с мачете през високата трева на брега на потока. Те спряха за момент, на коланите си имаха пистолети, огледаха се бързо във всички посоки, като че ли бяха несигурни в своите движения. Брей въздъхна; те не преследваха него; не беше забелязан. Двамата мъже ловуваха — някакво животно, което беше нападнало техните кози, може би, или някое диво куче, но не и него. Не чужденеца, който кръстосваше хълмовете.

Тогава чу думите и разбра, че е само отчасти прав. Викът не дойде откъм двамата корсиканци с мачете в ръка; той дойде откъм брега на потока, откъм полето отдолу.

Явно не преследваха някакво животно, а човек. Човек, който бягаше от другите хора, и ако можеше да се прецени от яростта на неговите преследвачи, този човек бягаше заради живота си.

Талеников? Дали беше Талеников? И ако беше той, защо? Дали руснакът беше успял толкова бързо да научи нещо, нещо , заради което корсиканците от Порто Вечио искаха да го убият.

Скофийлд забеляза как двамата мъже долу извадиха пистолетите от коланите си и се втурнаха към брега, който не се забелязваше от полето. Той пропълзя обратно до дънера на дървото и се опита да събере мислите си. Инстинктът му подсказваше, че… беше Талеников. Ако това беше така, имаше няколко варианта. Той можеше да се отправи по пътя и да стигне до хълмовете, да се представи за италиански моряк от някоя рибарска лодка, която е спряла за ремонт, и който разполагаше с време; можеше да остане там, където беше, докато се спусне нощта, и тогава да се отправи към хълма под прикритието на нощта, надявайки се да се приближи достатъчно, за да чуе разговорите на мъжете, или да тръгне сега и да проследи лова.

Последното беше най-малко привлекателно — но може би щеше да даде най-добрия резултат. Той избра този вариант.

Беше пет часът и тридесет и пет минути, когато Брей го забеляза да бяга по склона на хълма. По него стреляха, към малката криволичеща фигурка, под пламъците на залязващото слънце. Талеников, както се очакваше, вършеше неочаквани неща. Той не се опитваше да избяга, напротив, използваше преследването, за да всее объркване, и от това объркване да се опита да научи нещо. Тактиката беше разумна; най-добрия начин да разкриеш ценна информация е като накараш врага ти да се опита да я прикрие.