Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Но какво ли беше успял да научи досега, което си заслужаваше този риск? Колко дълго щеше — или можеше — да се задържи и да се концентрира така, че да раздразни своя враг?… Отговорите бяха ясни, както и въпросите: изолирай, вкарай в капана и разбий. И то на чужда територия.

Скофийлд проучи терена от местоположението, в което се намираше в полето. Ранният вечерен бриз правеше задачата му още по-лесна. Тревата се накланяше от всеки лек повей на вятъра и му даваше по-добра видимост. Опита се да анализира изходите, пред които беше изправен Талеников, къде беше най-приемливото място, за да се срещне с него. Мъжът от КГБ бягаше на север; още миля или малко повече и той щеше да достигне до подножието на планините, където щеше да спре. Нямаше да постигне нищо, ако започнеше да се изкачва по тях. Щеше да се върне обратно по същия път, насочвайки се на югозапад, за да избегне сблъсъка с преследвачите, които вървяха нагоре. И някъде щеше да опита да ги раздели, щеше да избере място, където да всее объркване в момент на хаос, малко след това щеше да последва и устройването на капана.

Може би срещата с Талеников трябваше да изчака до този момент, мислеше си Брей, въпреки че предпочиташе тя да стане по-рано. Щеше да има толкова много неща, които щяха да се случат за един кратък период от време. Така се правеха повече грешки. Щеше да бъде по-добре, ако можеше да се свърже с руснака по-рано. Тогава щяха да могат да създадат своята стратегия заедно. Пълзейки, Скофийлд се изправи на югозапад през високата трева.

Слънцето се спусна над далечните планини. Сенките се удължиха, докато заприличаха на дълги мастилени петна, разливащи се по хълмовете, покриващи изцяло полетата, които само мигове преди това бяха окъпани в оранжева светлина. Мракът идваше, а все още нямаше никаква следа, никакъв сигнал от Талеников. Брей се движеше бързо, в параметрите, които руснакът логически щеше да избере за своя зона на действие. Очите му се опитваха да привикнат с мрака, ушите му се ослушваха за всеки шум, който беше непривичен за полето и гората. Талеников все още го нямаше.

Дали човекът от КГБ не беше поел риска да използва някой от прашните пътища, за да може да се придвижва по-добре? Ако беше сторил това, щеше да бъде непоправима глупост, освен ако не беше избрал тактика, която беше далеч по-подходяща за ниските хълмове. Цялата местност сега беше покрита от преследвачи, разделени на групи от двама до шест души, всички въоръжени; ножове, пистолети, планински мачете висяха по техните тела, светлините от фенерчетата им кръстосваха наоколо като лазерни лъчове. Скофийлд се отправи, бягайки още по на запад към по-високите хълмове, като светлините от фенерчетата на преследвачите бяха неговата защита от евентуалното му разкриване. Той знаеше кога да спре и кога да продължи.

Бягаше, врязвайки се между две групи от преследващи мъже, когато изведнъж спря рязко при вида на някакво огромно животно с дебела козина и широки втренчени очи. Тъкмо щеше да използва ножа си, когато разбра, че това беше овчарско куче, което не се интересуваше от човешката миризма. Въпреки че успя да го разбере, това не му помогна да изгуби дъха си; той отстрани кучето и успя да залегне тъкмо навреме, когато лъчът от нечий фенер се стрелна от гората в посока към него и продължи нагоре към спускащото се поле. Успя да стигне до някакъв ров, изкопан в земята, и скочи в него. После се изправи бавно, с ръце опрени на скалата, готов да изскочи и да побегне отново. Той погледна към сцената, която се развиваше долу, светлината от фенерчетата разкъсваше мрака, посочвайки къде точно се намират групичките на преследвачите. Успя да разбере къде се намираше грубата дървена конструкция, която някога представляваше ханът, в който се беше отбил преди много години. Покрай него минаваше примитивен, прашен път, който беше прекосил няколко часа преди да стигне до по-високия хълм. Около сто ярда вдясно от хана беше широкият, виещ се път, който се спускаше от хълмовете надолу към Порто Вечио.

Корсиканците се бяха пръснали из цялото поле. Тук и там Брей можеше да чуе лаят на кучета измежду виковете на ядосаните хора и свистенето на мачете. Беше феерична гледка, не можеха да бъдат видени хората, само лъчовете светлина, които се стрелкаха във всички посоки. Невидими кукли, танцуващи на фосфоресциращите въжета в тъмнината. Внезапно се появи друга светлина, жълта, а не бяла, огън. Внезапна експлозия в тъмнината, вдясно от пътя, който водеше към Порто Вечио.