Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Но ти видя какво се случи тук — каза Талеников, изпитвайки момичето. — Хората ме преследват; опитват се да ме убият. И ти смяташ да рискуваш собствения си живот, за да ни отведеш при нея!

— Да. Предстои ни дълго пътуване, тежко пътуване. Пет или шест часа нагоре в планините.

— Моля те, отговори ми, защо поемаш този риск?

— Заради баба ми. Всеки в хълмовете я презира; тя не може да живее там долу, но аз я обичам.

— И коя е тя?

— Наричат я курвата от вила Матарезе.

Те вървяха бързо през хълмовете към подножието на планините, а после продължиха нагоре по виещите се пътеки, прокарани през планинските гори. Кучето душеше двамата мъже, когато жената ги приближи. То беше освободено от нашийника си и вървеше пред тях по виещите се пътеки, сякаш беше сигурно, че познава пътя.

Скофийлд си помисли, че може да е същото куче, което беше се появило толкова внезапно и така го бе изплашило долу в полето. Той попита жената дали е така.

— Вероятно, синьоре. Ние бяхме там в продължение на няколко часа. Бях го пуснала, но то винаги беше близо до мен, в случай че ми потрябва.

— Дали щеше да ме нападне?

— Само ако му се посегне. Или пък на мен.

Минаваше полунощ, когато достигнаха до една равна отсечка, покрита с трева, след която започваха редица внушителни гористи хълмове. Ниските облаци изтъняваха; лунната светлина заливаше цялото поле, осветявайки върховете в планината, разкривайки цялото величие на този планински участък. Брей можеше да забележи, че ризата на Талеников под разкопчаното сако бе прогизнала от пот, също както и неговата, а нощта беше хладна.

— Сега можем да починем за малко — каза жената, сочейки тъмната сянка на неколкостотин метра по-нататък, в посоката, в която беше изтичало кучето. — В хълма има каменна пещера. Не е много дълбока, но поне ще ни даде подслон.

— Кучето ти я познава — добави човекът от КГБ.

— То очаква, че ще запаля огън — изсмя се момичето, — когато вали, носи съчки в устата си. Обича огъня твърде много.

Пещерата беше издълбана в мрачната скала, не повече от три метра дълбока, но поне два висока. Влязоха вътре.

— Да запаля ли огън? — попита Талеников.

— Ако желаеш. Учило ще те хареса за това, пък и аз съм твърде изморена.

— „Учило“ — попита Скофийлд. — „Птица“?

— Той лети над земята, синьоре.

— Твоят английски е много добър — каза Брей, докато руснакът събираше съчките в каменното огнище, което очевидно беше използвано и преди за палене на огън. — Къде си го учила?

— Посещавах едно училище във Весковато. Тези от нас, които желаеха да продължат във финансираните от правителството програми, трябваше да учат френски или английски.

Талеников драсна клечка под събраните дърва; огънят пламна моментално, пламъците обхванаха дървото, разпръсквайки топлина и светлина из пещерата.

— Много си добър в тези работи — каза Скофийлд към човека от КГБ.

— Благодаря. Това е един дребен талант.

— Не беше толкова дребен преди няколко часа.

Брей се обърна отново към жената, която си махна шапката и разпусна свободно дългата си тъмна коса. За момент той спря да диша и се загледа в нея. Дали беше косата? Или големите ясни, кафяви очи, които бяха с цвят на очите на елен, или високите скули, или чипият нос над сочните устни, които изглеждаха готови да се засмеят? Кое от тези неща беше, или просто той беше изморен и благодарен за възможността да види тази впечатляваща жена? Той не знаеше; знаеше само, че това корсиканско момиче от хълмовете му напомня за Карине, за жена му, чиято смърт беше заповядана от човека, който се намираше на по-малко от метър от него в тази пещера в Корсика. Той потисна мислите си и започна да диша отново.

— А ти продължи ли да учиш в тези програми — попита я.

— Дотам, докъдето ми разрешиха.

— И докъде беше това?

— До средното училище в Бонифацио. Останалото успях да постигна с помощта на другите. Парите бяха предоставени от фондовете.

— Не разбирам…

— Завършила съм университета в Болоня. Аз съм комунистка. Казвам го гордо.

— Браво — изрече почти нежно Талеников.

— Един ден ние ще устроим цяла Италия да заживее добре — продължи момичето, очите й бяха ясни. — Ще сложим край на хаоса, на глупостта на християните.

— Сигурен съм, че така ще направите — съгласи се руснакът.

— Но никога като марионетките в Москва; няма да допуснем това да се случи. Ние сме индепенденте. Ние не слушаме злите мечки, които се опитват да ни подмамят и да създадат една световна фашистка държава. Никога!