Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Талеников и Скофийлд се спогледаха, после погледнаха Антония, която седеше превита от умора върху една възглавница пред прозореца.

— Кое няма значение? — попита Брей. — Разтревожени сме. Бихме искали да говорите свободно.

— Така и ще направя — каза сляпата старица. — Защото лъжите, които ми наговорихте, не са типични за хора, които търсят нещо за себе си. Може би сте опасни хора, но не и хора, движени от жаждата за печалба. Вие не търсите информация за падроне за ваша собствена изгода.

Скофийлд не можеше да се сдържи; той се наведе напред.

— Как разбрахте?

Празните, но въпреки това властни очи на старицата, се спряха върху него. Беше трудно да се приеме фактът, че тя не вижда.

— Личи си по гласовете ви — каза тя. — Вие сте изплашени.

— А имаме ли причина да бъдем изплашени? — попита Талеников.

— Зависи в какво вярвате, нали така?

— Вярваме, че се е случило нещо ужасно — каза Брей. — Но ние знаем твърде малко. Това е, което мога съвсем честно да кажа.

— Какво знаете, синьори?

Скофийлд и Талеников отново се спогледаха; руснакът кимна първи. Брей разбра, че Антония ги наблюдава изкъсо. Той заговори, очевидно както на нея, така и на старицата.

— Преди да ви отговорим, мисля, че ще бъде добре, ако вашата внучка ни остави сами.

— Не! — каза момичето рязко, така че Учило изправи глава.

— Послушайте — продължи Скофийлд. — Нас ни доведе едно нещо тук, двама чужденци, с които баба ти искаше да се срещне. Става въпрос за нещо друго, което касае само нас. Сътрудникът ми… и аз имаме опит в тези неща. Това е за твое собствено добро.

— Остави ни, Антония. — Сляпата старица се обърна в стола си. — Нямам причина да се страхувам от тези мъже, а и ти сигурно си изморена. Вземи Учило със себе си и отидете да починете в колибата.

— Добре — каза момичето и се изправи, — но Учило ще остане тук. — Внезапно, изпод възглавницата, тя взе „Лупо“ и го насочи пред себе си. — Вие и двамата имате пистолети. Хвърлете ги на пода. Няма да ви позволя да останете тук с тях.

— Но това е глупаво! — извика Брей, така че кучето се изправи на краката си.

— Направи това, което дамата казва — изсъска Талеников, хвърляйки своя „Граз“ на пода.

Скофийлд извади своя „Браунинг“, провери предпазителя и хвърли оръжието на пода пред Антония. Тя се наведе и взе двата автоматични пистолета, като стискаше здраво „Лупо“ в ръка.

— Когато свършите, отворете вратата и ме извикайте. Аз ще извикам Учило. Ако той не дойде, вие повече няма да видите пистолетите си, освен откъм цевите им.

Тя бързо излезе; кучето изръмжа сърдито и легна отново на пода.

— Внучката ми е много чувствителна — поясни старицата, отпускайки се отново на стола си. — Кръвта на Гилом, макар и примесена на няколко пъти, все още живее в нея.

— Тя е негова внучка? — попита Талеников.

— Негова правнучка, родена е от детето на моята дъщеря, доста късно в нейния живот. Но тази първа дъщеря се появи на бял свят като резултат от нощите, прекарани от падроне със своята млада курва.

— „Курвата на вила Матарезе“ — каза Брей. — Казали сте, че така са ви наричали.

Старицата се усмихна, отмествайки настрани кичур бяла коса. За момент тя се пренесе в онзи далечен свят и суетата я облада.

— Преди много години. Ще стигнем и до онези дни, но преди това вашите отговори, моля. Какво знаете? Какво ви води насам?

— Моят сътрудник ще говори първи — каза Талеников. — Той е по-опитен в тези неща, отколкото съм аз, въпреки че аз пристигнах при него с това, което мислех, че е зашеметяваща нова информация.

— Името ви, моля — прекъсна го сляпата жена. — Истинското ви име и мястото, откъдето идвате.

Руснакът погледна към американеца; погледите, които си размениха, им даде да разберат, че ако продължат да лъжат, това няма да ги доведе до добър край, тъкмо напротив, тази възможност можеше да бъде пропусната. Тази проста, но странно образована стара жена, беше слушала гласовете на лъжци в продължение на повече от половин век — в мрак; тя не можеше лесно да бъде измамена.

— Казвам се Василий Василевич Талеников. Бивш стратег по външните въпроси на КГБ, от съветското разузнаване.

— А вие? — Жената премести слепите си очи върху Скофийлд.

— Брендън Скофийлд. Пенсиониран офицер от разузнаването, европейски средиземноморски сектори, „Консулски операции“, Държавен департамент на САЩ.

— Разбирам.

Старата куртизанка беше сбрала своите ръце, деликатните й пръсти закриваха лицето й, един жест на тихо самовглъбяване.