Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Разбирам причината на вашия сътрудник: един велик мъж е изчезнал преди четири дни, защото е проговорил за Матарезе. А каква е вашата, синьоре?

— Аз също говорих за Матарезе. На онези мъже, от които потърсих съвет, а аз бях уважаван човек в моята страна. Беше издадена заповед да бъда екзекутиран.

Старицата остана безмълвна, а онази лека усмивка не слизаше от набръчканите й устни.

— Падроне се завръща — прошепна тя.

— Мисля, че трябва да ни обясните — каза Талеников. — Ние бяхме искрени с вас.

— Вашият скъп приятел почина ли? — попита вместо това тя.

— На следващия ден. Беше му устроено погребение като на войник, а и той си го заслужаваше. Живя в един свят на насилие без никакъв страх. А в края му Матарезе го бяха изплашили до смърт.

— Падроне го е изплашил — промълви старицата.

— Приятелят ми не познаваше Гилом дьо Матарезе.

— Познавал е неговите служители, това е било достатъчно. Те са били той. Той беше техният Христос, и както Христос, той умря за тях.

— Падроне е бил техният Бог? — попита Брей.

— Също бе и техният пророк, синьоре. Те му вярваха.

— Вярваха на какво?

— Че те ще наследят Земята. Това беше неговото отмъщение.

Празните очи на старицата се бяха втренчили в стената, когато тя заговори почти шепнешком.

— Той ме откри в един приют в Бонифацио и се споразумя на една разумна цена със светата майка. „Върнете, я на Сезар“, каза той, а тя се разписа, защото се беше съгласила, че аз не заслужавам да бъда предадена на Бог. Бях твърде своенравна и не залягах над уроците си, а и повече се оглеждах в тъмните стъкла, тъй като те ми показваха моето лице и тяло. Аз трябваше да бъда дадена на мъж, а падроне беше мъжът на всички мъже.

Бях на седемнадесет години и ми беше разкрит свят, който надхвърляше всяко въображение. Карети със сребърни колелета и златни коне с веещи се гриви ме отведоха горе над големите скали, в селата с прекрасните им магазини, където можех да купя каквото си поискам. Нямаше нещо, което не можеше да притежавам. А аз исках всичко, защото произхождах от бедно овчарско семейство — баща ми се боеше от Бог, а майка ми го оцени само тогава, когато ме отведе в приюта и не се появи повече.

И винаги до мен беше падроне. Той беше лъвът, а аз бях неговото спасено зверче. Той можеше да ме развежда из провинцията, из всички големи къщи и да ме представя като свое протеже, смеейки се, когато използваше тази дума. Всеки разбираше и се присъединяваше към смеха му. Съпругата му беше умряла, разбирате, а той беше минал седемдесетте години. Искаше хората да знаят — най-вече двамата му синове, поне така си мисля — че той все още имаше тялото и силата на младеж, че можеше да спи с млада жена и да я задоволява така, както малко мъже правеха това.

Бяха наети учители да ме обучават на обноските в неговия двор: музика, подходяща реч, дори история и математика, също както и френски език, който беше моден по онова време за дамите с положение. Беше разкошен живот. Често плавахме по море, до Рим, тогава се качвахме на влака на север към Швейцария, пътувахме до Франция, за Париж. Падроне правеше тези пътувания всеки пет-шест месеца. Неговите предприятия бяха из тези места, разбирате. Двамата му синове бяха директори, които докладваха всичко, което вършеха за него.

В продължение на три години бях най-щастливото момиче на света, защото светът ми беше даден от падроне. И тогава светът се разпадна. Само за една седмица той се разби на парчета и Гилом дьо Матарезе полудя.

Пристигаха мъже от Цюрих, от Париж, дори от голямата борса на Лондон, за да му съобщят. Беше време на големи банкови инвестиции и спекулации. Те му казаха, че през изминалите четири месеца синовете му извършили ужасни неща, взели неразумни решения и най-ужасното от всичко — влезли в нечестни сделки, поверявайки огромни парични суми на мошеници, които действали извън законите на банките и съдилищата.

Правителствата на Франция и Англия бяха наложили запор върху компаниите и бяха спрели техните операции, замразили всякакъв достъп до фондовете, с изключение на сметките, които той държеше в Генуа и Рим. Гилом дьо Матарезе не притежаваше вече нищо.

Той повика двамата си сина с телеграми, изисквайки да се приберат в Порто Вечио, за да му дадат отчет за това, което са извършили.

Новините, които се върнаха обаче, бяха като гръм сред бурята, който го прониза; той вече не беше същият човек.

От властите в Париж и Лондон бяха съобщили, че и двамата му синове са мъртви, че единият се е самоубил, а другият е убит — така беше казано — от човек, който той беше разорил. Не оставаше нищо на падроне; светът около него беше пропаднал. Той се заключи в своята библиотека в продължение на няколко дни, и до края не излезе от нея, вземаше подносите с храна зад затворената врата и не говореше с никого. Не спеше с мен, тъй като вече нямаше интереси, свързани с плътта. Самоунищожаваше се, умирайки от собствената си ръка, по същия начин, както би умрял, ако беше забил нож в стомаха си.