Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Отначало падроне не им отговори. Вместо това той пожела да научи от всеки гост дали те приемат нещата, които им беше казал, дали всеки беше готов да стане консилиере 2 2 Член на съвета (ит.). — Б.пр. на Матарезе.

Те отговориха с „да“, като всеки беше по-убеден от предходния, заклевайки се в целите на падроне, тъй като голямото зло се беше стоварило върху всеки от тях и те жадуваха отмъщение. Беше ясно, че Гилом дьо Матарезе се явяваше пред тях като светец.

Всички, с изключение на един, един силно религиозен испанец, който заговори за Бог и за неговите заповеди. Той обвини падроне в лудост, нарече го изчадие в Божиите очите.

„Аз изчадие ли съм във вашите очи, сър?“, попита падроне.

„Да, сър“, отвърна мъжът. Тук се случи първото от най-ужасните неща. Падроне извади един пистолет от колана си, насочи го срещу мъжа и стреля. Гостите скочиха от своите столове и се втренчиха мълчаливо в мъртвия испанец.

„Той не можеше да напусне тази стая жив“, обясни падроне.

Като че ли нищо не беше се случило. Гостите се върнаха в своите столове, всички очи бяха съсредоточени пак върху най-могъщия мъж, който можеше да убие толкова хладнокръвно. Може би се страхуваха за собствения си живот. Трудно е да се каже. Падроне продължи. „Всички в тази стая сте мои наследници“, повтори той. Тъй като вие сте Съветът на Матарезе, и вие и вашите хора ще направите това, което аз повече не мога да сторя. Твърде съм стар и смъртта е близо, по-близо, отколкото ви се струва. Вие ще продължите това, което ще ви кажа. Вие ще разделите тези, които корумпират, от корумпираните. Вие ще разпространите хаоса и със силата на вашите постижения ще наследите далеч повече от това, което ви оставям. Вие ще наследите Земята. Ще си възвърнете това, което сте притежавали.

„Какво ще можеш да ни оставиш?“, попита един от гостите.

„Състояние в Генуа и друго състояние в Рим. Сметките са прехвърлени по начин, който е описан в документа. Всеки от вас ще получи копие от този документ в стаята си. Освен това ще видите и условията, при които ще получите парите. За тези сметки не се знае, че съществуват. Те ще ви дадат милиони, за да започнете работата.“

Гостите бяха шокирани, но един от тях попита: „Вашата“ работа не е ли това „наша“ работа?.

„Тя винаги ще е наша, но аз няма да съм тук. Защото ви оставям нещо много по-ценно от всичкото злато на Трансваал. Пълната секретност на вашите личности. Говоря за всеки от вас. Присъствието ви тук днес никога няма да бъде разкрито на никого на земята, нито едно име, нито едно описание, нито едно подобие на вашите лица, нито начинът, по който говорите дори ще могат да бъдат проследени. Нито пък ще могат да бъдат изтрити от разума на един старец.“

Някои от гостите протестираха — съмняваха се дали да повярват — но с право. Имаше твърде много хора във вила Матарезе онзи ден — слугите, момичетата, музикантите, булките…

Падроне вдигна ръката си. Тя беше непоколебима като блясъка в очите му. „Ще ви покажа как ви гарантирам това. Никога не трябва да отстъпвате от насилието. Трябва да го приемате с такава готовност, с каквато дишате въздуха, тъй като е необходимо на живота, необходимо е за вашия живот, за работата, която трябва да свършите.“

Той отпусна ръката си и мирният, елегантен свят на вила Матарезе изригна в изстрели и смъртни писъци. Първо дойдоха откъм кухнята, оглушителните изстрели на пушките, трошенето на стъкла, трясъкът на метал, слугите биваха избивани, като се опитваха да избягат през вратата в голямата зала, лицата и гърдите им бяха покрити с кръв. После започна в градините. Музиката внезапно спря, заменена от молитвите към Бог, на които беше отговорено с буря от изстрели. И тогава — най-ужасното — високите писъци на ужас откъм горната къща, където младите простовати момичета от хълмовете бяха изтребени. Деца, които само преди часове бяха девствени, обезчестени от мъже, които никога преди това не бяха виждали, по заповед на Гилом дьо Матарезе, сега бяха заклани от повторната му заповед.

Аз се скрих зад стената в мрака на балкона и не знаех какво да правя, уплашена отвъд всякакъв страх, който можете да си представите. И тогава изстрелите спряха и тишината, която последва, беше по-ужасна от писъците, тъй като тя беше доказателство за смъртта.

Внезапно чух някой да бяга — трима или четирима мъже, не можех точно да преценя — но знаех, че това бяха убийците. Те бягаха нагоре през вратите и си мислех — о, Господи на небето! — те сигурно търсят мен. Но не беше така. Те бягаха към едно място, където всички щяха да се съберат заедно. Струваше ми се, на северната веранда, не бях сигурна, всичко се случи толкова бързо. Отдолу, в голямата зала четиримата гости бяха шокирани, замръзнали в своите столове, а падроне ги държеше на местата им със силата на своите блестящи очи.