Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Тогава настъпи това, което си мислех. Щеше да бъде последният изстрел, пред моята собствена смърт. Три изстрела — само три изстрела — заедно с ужасни викове. И тогава аз разбрах. Самите убийци бяха убити от един човек, който беше издал онази заповед.

Тишината се възвърна отново. Смъртта беше навсякъде — в сенките, танцуваше по стените, в трептящата светлина от свещите на голямата зала. Падроне заговори на гостите си.

„Всичко свърши, каза той. Или почти свърши. Всички, освен вие около тази маса, са мъртви, остана само един човек, който няма да видите никога отново. Той е този, който ще ви откара с една карета до Бонифацио, където ще можете да се смесите с нощните минувачи и да се качите на сутрешния параход за Неапол. Имате петнадесет минути да съберете нещата си и да се срещнете пред главното стълбище. Страхувам се, че няма кой да носи багажа ви.“

Един гост се обади, шепнешком: „А вие, падроне?“.

„Накрая ви давам живота си като последен урок. Помнете ме! Аз съм пътят. Вървете напред и бъдете мои ученици. Разкъсвайте тези, които корумпират, и тези, които са корумпирани!“ Той беше полудял, виковете му кънтяха из голямата къща на смъртта. „Ентраре!“, изкрещя той.

Едно малко дете, овчарче от хълмовете, беше влязло през огромната врата на северната веранда. В двете си ръце то държеше пистолет; той беше тежък, а момчето беше слабо. То приближи към господаря.

Падроне повдигна очите си към небето, гласът му беше отправен към Бог. „Сторете каквото ви беше казано! — изкрещя той. — Защото едно невинно дете ще освети вашия път!“

Овчарчето вдигна тежкия пистолет и стреля в главата на Гилом дьо Матарезе.

Старицата беше свършила, немигащите й очи бяха пълни със сълзи.

— Трябва да си почина — каза.

Талеников, замръзнал в стола си, заговори тихо:

— Имаме някои въпроси, мадам. Вие със сигурност знаете това.

— По-късно — възпря го Скофийлд.

Слънчевата светлина успя да пробие над околните планини, когато слоевете мъгла изплуваха нагоре от полето около къщата. Талеников намери малко чай и с разрешението на старицата възвари вода.

Скофийлд отпи от своята чаша, наблюдавайки спускащия се поток през прозореца. Беше време да говорят отново; имаше твърде много несъответствия между това, което сляпата жена им беше казала, и фактите, които те знаеха. Но съществуваше и един първостепенен въпрос: защо изобщо тя им разказа за тези неща? Отговорът щеше да изясни дали част от нейния разказ можеше да бъде сметната за достоверна.

Брей се оттегли от прозореца и погледна към старицата, която стоеше на стола до печката. Талеников й беше дал чай и тя го пиеше с изящество, сякаш си спомняше онези уроци по светски маниери, които бяха предадени на седемнадесетгодишното момиче преди няколко десетилетия. Руснакът коленичеше до кучето, галейки козината му, напомняйки му, че те бяха приятели. Той погледна нагоре, когато Скофийлд тръгна към старицата.

— Ние казахме нашите имена, синьора — каза Брей, говорейки на италиански. — Вие как се казвате?

— София Пасторине. Сигурна съм, че ще откриете името в записките на приюта в Бонифацио. Това е причината, поради която попитахте, нали? За да можете да проверите?

— Да — отговори Скофийлд, — ако решим, че е необходимо и ако имаме възможността да го направим.

— Ще намерите името ми. Дори е възможно падроне да е записан като мой настойник. На когото бях предадена — тъй като той възнамеряваше да ме даде за съпруга на някой от своите синове, може би. Така и не разбрах това.

— Тогава ще трябва да ви повярваме — каза Талеников, изправяйки се на крака, — иначе би било глупаво да ни насочите към такъв източник, който няма да е верен. Досиетата, които са били манипулирани в миналото, лесно се разпознават в наше време.

Старицата се усмихна, усмивка, в чиито корени се забелязваше тъга.

— Не ги разбирам тези работи, но разбирам защо имате такива съмнения. — Тя постави своята чаша на ръба на печката. — Нямам подобни спомени. Казах ви истината.

— Тогава първият ми въпрос ще бъде точно толкова важен, колкото и всички останали, които смятаме да ви зададем — каза Брей, сядайки на стола. — Защо ни разказахте тази история?

— Защото тя трябваше да бъде разказана, а никой друг не би могъл да я разкаже. Само аз оцелях.

— Имало е и някакъв мъж — прекъсна я Скофийлд. — И някакво овчарче.

— Но те не бяха в голямата зала, за да чуят това, което аз чух.

— Разказвали ли сте някога това? — попита Талеников.