Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Никога — отвърна сляпата жена.

— А защо не?

— На кого трябваше да я разкажа? Малко хора ме посещават и тези, които идват, са отдолу — от хълмовете, когато ми носят някои неща, от които имам нужда. Да им разкажа, би означавало да им донеса смърт, защото със сигурност те щяха да разкажат и на другите.

— Значи историята е позната — настоя мъжът от КГБ.

— Не и тази, която ви разказах.

— Но там долу пазят някаква тайна! Те се опитаха да ни отпъдят, а когато аз не пожелах да си отида, се опитаха и да ме убият.

— Внучката ми не ми каза това. — Наистина изглеждаше изненадана.

— Мисля, че не е имала време да го стори — каза Брей.

Старицата явно не слушаше, все още се беше концентрирала върху думите на руснака.

— А какво казахте на хората от хълмовете?

— Просто им зададох някои въпроси.

— Сигурно сте направил повече от това.

Талеников се намръщи, опитвайки си да си спомни.

— Опитах се да провокирам собственика на хана. Казах му, че ще доведа други хора, учени, с исторически записки, да изучат по-нататъшните въпроси, касаещи Гилом дьо Матарезе.

Старицата кимна.

— Когато си тръгвате оттук, не се връщайте по пътя, по който пристигнахте. Няма да можете да вземете и дъщерята на внучката с вас. Трябва да ми обещаете това. Защото ако ви намерят, те няма да ви оставят да живеете.

— Знаем това — каза Брей. — Но искаме да знаем защо.

— Всички земи на Гилом дьо Матарезе бяха завещани на хората от хълмовете. Наемателите бяха станали собственици на хиляди полета и пасища, потоци и гори. Записано е в съда в Бонифацио и бяха устроени големи празненства навсякъде. Но имаше една цена и другите съдилища щяха да вземат тези земи, ако цената беше известна. — Сляпата София спря, като че ли претегляше нещо. — Може би цената на измяната.

— Моля ви, синьора Пасторине — каза Талеников, навеждайки се напред в стола си.

— Да — промълви тихо тя. — Това трябва да бъде разказано…

Всичко трябваше да бъде извършено много бързо, защото съществуваше опасност да се появят неканени гости, които да заварят голямата къща на вила Матарезе и смъртта, която беше посята навсякъде около нея. Гостите събраха своите документи и напуснаха стаите си. Аз останах в сянката на балкона, тялото ми беше изпълнено с болка. Тихото отвращение от страха пълзеше около мен. Не мога да кажа колко дълго съм останала там, но скоро чух нечии тичащи стъпки, бяха гостите, които се събираха пред стълбището, където трябваше да се срещнат. Чу се и шумът от колелетата на карета и цвиленето на коне; минути по-късно каретата изчезна, копитата известно време отекваха по твърдия камък заедно с ритмичното изплющяване на камшика, но всичко утихна скоро.

Започнах да пълзя към вратата на балкона, без да съм в състояние да мисля, очите ми бяха пълни със светлината от светкавици, главата ми трепереше така, че трудно успях да намеря пътя си. Притисках ръцете си към стената, като исках там да има скоби, за които да мога да се хвана, когато внезапно чух някакъв вик и се хвърлих на пода отново. Това беше ужасният писък, който беше издаден от някакво дете, но въпреки това беше студен и настоятелен.

Овчарчето викаше на някого от северната веранда. Всичко беше толкова безумно до този момент, но виковете на детето усилиха тази лудост отвъд всеки понятен предел. Защото това беше едно дете… но и убиец.

Някак си успях да се изправя на крака и побягнах през вратата към горните стълби. Трябваше да изтичам надолу, защото единственото ми желание беше да се махна оттам, да изляза на въздух сред полетата и под прикритието на мрака, когато чух и други викове и видях фигурите на бягащи мъже през прозореца. Те носеха фенери и само след секунди нахлуха през вратите.

Не можех вече да сляза долу, защото щяха да ме видят, за това изтичах горе — в горната къща. Бях обхваната от такава паника, че повече не знаех какво правя. Само бягах… бягах. Като че ли направлявана от някаква невидима ръка, която искаше да живея, аз се втурнах в шивачницата и видях мъртвите. Те бяха там, облени целите в кръв, устите им бяха разтегнати в ужас и като че ли още чувах техните викове.

Виковете, които чувах, не бяха истински, това бяха виковете на мъжете от стълбите; това беше моят край. Не оставаше нищо друго, щяха да ме заловят. Щяха да ме убият…

И тогава със сигурност невидимата ръка ме заведе до онази стая, накара ме да направя най-ужасното нещо, да се присъединя към мъртвите.

Сложих ръцете си в кръвта на моите сестри и я размазах навсякъде по лицето и по дрехите си. Тогава легнах върху сестрите си и зачаках.