Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Мъжете дойдоха в шивачницата, някои се кръстеха, други шепнеха молитви, но всички се заловиха за работата, която трябваше да свършат. Следващите часове бяха един кошмар, който само дяволът би могъл да сътвори.

Телата на сестрите ми и аз бяхме закарани надолу по стълбите, изнесени през вратата и захвърлени пред мраморните стълби на паркинга. От конюшните бяха докарани каруци и вече имаше много от тях, пълни с тела. Сестрите ми и аз също бяхме хвърлени в една каруца, която вече беше препълнена с труповете, които ме отвращаваха.

Миризмата на кръв и мърша беше толкова непоносима, че трябваше да стискам зъби, за да не изкрещя. През труповете над мен и около мен можех да чуя заповедите на крещящите. Не трябваше да откраднат нищо от вила Матарезе; всеки, който беше заловен да върши това, щеше да се присъедини към труповете вътре. И много тела бяха оставени там. Разложената плът и костите им бяха открити след доста време.

Каруците започнаха да се движат, отначало плавно, а после, когато стигнахме до полето, конете препуснаха безмилостно. Каруците препускаха през тревата и по камъните с непоносима скорост, като че ли всяка секунда беше секундата, в която нашите живи пазители искаха да оставят зад себе си онзи ад. Имаше смърт под мен, над мен и аз се молех на всемогъщия Бог да прибере и мен. Но не можех да извикам, въпреки че исках да умра, страхувах се от болката на умирането. Невидимата ръка ме държеше за гърлото. Но бях възнаградена с милост. Изпаднах в безсъзнание; не знам колко дълго е продължило това, но мисля, че е минало доста време.

Събудих се. Каруците бяха спрели и аз надникнах през телата и през ритлите отстрани. Все още беше тъмно, а на лунната светлина успях да забележа, че бяхме някъде далеч високо в гористите хълмове, но не и в планините. Местността беше непозната за мен. Бяхме далеч, доста далеч от вила Матарезе, но къде, не можех да кажа тогава, а не мога да ви кажа и сега.

Последната нощ на кошмара започна. Телата ни бяха издърпани от каруците и хвърлени в един общ гроб. Всеки труп се държеше от двама мъже така, че да могат да го захвърлят в най-дълбоката част. Аз паднах, пронизана от болка. Зъбите ми се бяха впили в плътта ми, за да не мога да изпадна в лудост. Отворих очите си и повърнах при вида на това, което забелязах. Навсякъде около мен имаше мъртви лица, окървавени ръце, издъхнали усти. Разрязани кървящи трупове, които само преди часове представляваха човешки същества.

Гробът беше огромен, широк и дълбок — и странно, струваше ми се в моята тиха истерия, че беше изкопан във формата на кръг.

Отвъд ръба на гроба чувах гласовете на нашите гробокопачи. Някои плачеха, докато други молеха Христос за милост. Някои искаха светите неща да бъдат дадени на мъртвите, в името на техните души да бъде повикан някой свещеник, за да ги покае в името Божие. Но други отговориха, че това не трябва да става. Те не бяха убийци, бяха просто избрани да положат убитите във вечен покой. Бог щеше да разбере.

„Баста!“, бяха казали те. „Това не може да бъде сторено.“ Каква беше цената, която трябваше да платят за добруването на все още неродените поколения? Хълмовете бяха техни; полята, потоците и горите им принадлежаха! Нямаше връщане назад сега. Те бяха сключили своя договор с падроне и той беше дал на старейшините да разберат: само ако правителството научи за конспирацията, земята можеше да им бъде отнета. Падроне беше най-образованият от всички мъже, той познаваше законите и съда; неговите простовати наематели не знаеха това. Те трябваше да постъпят точно така, както бяха инструктирани от старейшините или висшият съд щеше да отнеме земята им.

Нямаше да има никакви свещеници от Порто Вечио, от Санта Лучия или от някое друго място. Щеше да бъде рисковано и да разнесе слухове отвъд хълмовете. Тези, които мислеха различно, щяха да се присъединят към мъртвите; тайната им не трябваше никога да напуска хълмовете. Земите бяха техни!

Беше достатъчно. Мъжете потънаха в тишина, взеха лопатите си и започнаха да хвърлят пръст върху телата. Тогава си помислих, че вече със сигурност ще умра, устата и ноздрите ми щяха да бъдат затрупани с пръст. Въпреки това си мислех, че всички, които сме пленени от смъртта, винаги откриваме начини как да се отскубнем от нейното докосване, начини, за които дори и не сме сънували, преди да попаднем в нейния плен. Това се случи и на мен.

С всеки слой пръст, който беше хвърлен върху нас, и който беше утъпкван, аз придвижвах ръцете си в тъмнината, избутвайки пръстта над мен, така че да мога да дишам. В самия край не беше останало нищо друго, освен едно малко пространство, запълнено с въздух, но това беше достатъчно. Имаше пространство около главата ми, достатъчно да задържи Божия въздух. Невидимата ръка направляваше моята и аз можех да живея.