Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Струва ми се, че е било часове по-късно, когато започнах да проправям пътя си нагоре, едно… сляпо… незнаещо животно, търсещо живот. Когато ръката ми достигна студения влажен въздух, аз се разплаках извън всякакъв контрол, а част от съзнанието ми беше обзета от паника, бях изплашена, че могат да чуят моя плач.

Бог беше милостив; всички си бяха тръгнали. Изпълзях от пръстта и излязох от онази гора на смъртта обратно в полето и видях как утринното слънце изгрява над планините. Бях жива, но за мен нямаше живот. Не можех да се върна обратно в хълмовете, защото със сигурност щях да бъда убита, оставаше ми само да отида някъде другаде, на някое непознато място и просто да живея, но това не беше лесно за младо момиче в тази островна страна. Нямаше към кого да се обърна, бях прекарала три години като доброволна заложница на моя падроне. А не можех и просто да умра в онова поле, когато Божията светлина се разстилаше над небето. Тя ми каза да живея, разбирате ли?

Опитах се да помисля какво мога да направя, къде мога да отида. Отвъд хълмовете, на брега на океана, имаше други големи къщи, които принадлежаха на други падроне, приятели на Гилом. Питах се какво ще се случи, ако се появя в някоя от тях и ги помоля за подслон и милост. После разбрах в какво грешах. Онези мъже не бяха мои падроне; те бяха мъже със съпруги и семейства, а аз бях курвата от вила Матарезе. Докато Гилом беше жив, присъствието ми трябваше да бъде понасяно, дори хората трябваше да са доволни, когато ме виждат, защото великият мъж го беше пожелал по този начин. Но тъй като той беше мъртъв, аз също трябваше да съм мъртва.

Тогава си спомних. Имаше един мъж, който се грижеше за конюшните, в имението в Цонца. Той беше любезен с мен в онези времена, когато го посещавахме, и аз яздех конете на неговия работодател. Той често се усмихваше и ми обясняваше как правилно да стоя върху седлото, защото виждаше, че не бях родена за лов. Аз, разбира се, си го признавах, и заедно се смеехме на това. И всеки път виждах онова чудно нещо в неговите очи. Бях свикнала с погледи, които показваха желание, но неговите очи изразяваха повече от това. Имаше нежност и разбиране, може би дори уважение — и не за това, което бях, а за това, че не се преструвах каква съм.

Гледах към ранното слънце и знаех, че Цонца е наляво от мен, може би зад планините. Тръгнах към онези конюшни и към онзи мъж.

Той стана мой съпруг и въпреки че носех детето на Гилом дьо Матарезе, той я прие като собствена дъщеря, давайки ни любов и закрила докато беше жив. Онези години и животът ни през онези години не ви засяга; те нямат нищо общо с падроне. Достатъчно е да кажа, че не ни се случиха никакви беди. В продължение на години ние живеехме на север от Весковато, далеч от опасностите на хората на хълмовете, никога не смеех да спомена за тяхната тайна. Мъртвите не можеха да бъдат върнати обратно, разбирате, а убиецът и неговият син убиец — мъжът и овчарчето — бяха напуснали Корсика.

Казах ви истината. Цялата. Ако все още се съмнявате, тогава не мога да успокоя съмненията ви.

Тя отново беше приключила.

Талеников стана и приближи бавно до печката и до чайника. „Пер ностро сирколо“, каза той, поглеждайки към Скофийлд.

— Изминали са седемдесет години и те, въпреки това са готови да я убият заради своя гроб.

— Prego? 3 3 Моля? (ит.). — Б.пр. — Старицата не разбираше английски, така че човекът от КГБ повтори изречението на италиански. София кимна. — Тайната се предава от баща на син. Има две поколения, които са родени откакто земята е тяхна собственост. Това не е толкова отдавна. Те все още се страхуват.

— Няма никакви закони, които биха могли да им я отнемат — каза Брей. — Съмнявам се дали някога ще има такива. Мъжете могат да бъдат изпратени в затвора за прикриването на информация за онази касапница, но в онези дни кой би водил обвинението? Те са погребали мъртвите и това е била тяхната конспирация.

— Имаше и по-голяма конспирация. Те не позволиха да бъдат причестени.

— Това е друг съд. И аз не знам нищо за него. — Скофийлд погледна към руснака, после върна погледа си върху очите на сляпата жена пред него. — Защо се върнахте?

— Можех да го направя и вече бях стара, когато открихме тази равнина.

— Това не е отговор…

— Хората от хълмовете вярват на лъжи. Те мислят, че падроне ме е запазил, че ме е изпратил далеч, преди да започнат убийствата. За другите аз съм източник на страх и омраза. Защото те са сигурни, че съм била пожалена от Бога, за да напомням за техните грехове, и освен това, ослепена от Бог, за да не мога да открия техния гроб в горите. Аз съм сляпата курва от вила Матарезе, на която е позволено да живее, защото те се страхуват да отнемат живота на това Божие наказание.