Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Трябваше да открият и овчарчето.

— Глас, по-жесток и от вятъра!… Детски глас, който трябваше да бъде сравнен десетилетия по-късно с гласа… излизащ от гърлото на човек, който сега беше много, много стар.

Чух думите и като че ли времето нямаше никакво значение…

Какви бяха тези думи, кой беше този мъж? Истинският наследник на Гилом дьо Матарезе. Старец, който беше изрекъл една фраза, която възвърна спомените на сляпата жена седемдесет години по-назад в планините на Корсика. На какъв език? Трябваше да е френски или италиански; тя не знаеше други езици.

Те трябваше да говорят с нея отново, трябваше да разберат повече. Те не бяха свършили със София Пасторине.

Брей наблюдаваше как четиримата корсиканци приближават фермерската къща, двама от тях покриваха страните, двама вървяха към вратата, всички с приготвени оръжия. Мъжете при вратата спряха за малко; този отляво вдигна ботуша си и го заби в дървото, изблъсквайки вратата навътре.

Тишина.

Чуха се два вика, някой остро задаваше въпроси. Мъжете отвън изтичаха вътре. Чуваха се още викове… И непогрешимите звуци на плът, удряща се в плът.

Антония искаше да се надигне, по лицето й бе изписан гняв. Талеников я дръпна надолу, хващайки я за рамото на якето. Жилите на врата й бяха изопнати; тя искаше да изкрещи. Скофийлд нямаше избор. Той сложи ръката си на устата й и притисна пръстите в бузите й. Викът беше приглушен в кашлица.

— Мълчи! — прошепна Брей. — Ако те чуят, те ще я използват, за да те накарат да слезеш при тях.

— Това ще бъде далеч по-лошо за нея — каза Василий, — а и за теб. Ти ще чуеш нейната болка, а теб ще те вземат с тях.

Очите на Антония премигнаха. Тя кимна. Скофийлд отпусна своята хватка, но не я освободи. Тя прошепна през ръката му:

— Те я удариха! Сляпа жена, а те я бият!

— Те са изплашени — каза Талеников. — Повече, отколкото можеш да си представиш. Освен земята си нямат нищо друго.

— Какво имаш предвид? — Пръстите на момичето хванаха китката на Брей.

— Не сега! — заповяда Скофийлд. — Има нещо странно. Те останаха вътре твърде дълго.

— Може би са открили нещо — съгласи се човекът от КГБ.

— Или тя им казва нещо. О, Исусе Христе, тя не трябва да прави това!

— Какво мислиш? — попита Талеников.

— Тя каза, че сме свършили с нея, а не сме. Но тя иска да е сигурна в това! Те ще видят нашите стъпки на пода; ние пътувахме през влажната пръст; тя не би могла да отрече, че сме били там. Със слуха си е успяла да разбере в коя посока сме тръгнали, тя ще ги изпрати в противоположната посока.

— Това е чудесно! — каза руснакът.

— По дяволите, те ще я убият!

Талеников посочи с ръка назад към фермерската къща.

— Прав си — каза той. — Ако й повярват — а те ще й повярват — няма да я оставят жива. Тя е източникът; а освен това ще ги остави да го направят, само за да ги убеди. Нейният живот за овчарчето. Значи можем да намерим овчарчето!

— Но ние не знаем достатъчно! Хайде, да тръгваме!

Скофийлд скочи на крака, изваждайки пистолета от колана си. Кучето изръмжа; момичето стана и Талеников я бутна отново към земята. Не улучиха момента. Чуха се три последователни изстрела.

Антония изпищя; Брей залегна, държейки я, опитвайки се да я успокои.

— Моля ви, моля ви! — прошепна той. Видя руснака, който извади някакъв нож изпод палтото си. — Не! Всичко е наред!

Талеников прибра ножа си и коленичи. Погледът му се беше отправил към фермерската къща долу.

— Те бягат навън. Беше прав; насочват се към южния склон.

— Убийте ги!

Думите на момичето бяха прекъснати от ръката на Скофийлд.

— С каква цел? — попита човекът от КГБ. — Тя направи това, което желаеше да направи, това, което чувстваше, че трябва да направи.

Кучето не искаше да тръгне след тях; виковете на Антония нямаха никакъв ефект. То се спусна надолу към фермерската къща и не се върна. Лаят му се чуваше чак горе до рида.

— Довиждане, Учило — каза момичето, плачейки. — Ще се върна за теб. Преди Бог, ще се върна отново!

Те излязоха от планината, заобикаляйки на северозапад, отвъд хълмовете на Порто Вечио, после на юг към Санта Лучия, следвайки потока, докато достигнаха до един огромен бор, под който Брей беше заровил своя дипломатически куфар и торбата си. Те пътуваха внимателно, прикривайки се в гората, когато беше възможно, разделени, един зад друг през откритите пространства, така че никой да не ги вижда заедно.

Скофийлд измъкна лопатата изпод купчина клони, разкопа своите вещи, и тогава тръгнаха отново, следвайки потока на север към Санта Лучия. Разговорите бяха сведени до минимум; не искаха да губят време, за да се отдалечат от хълмовете.