Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Значи те не са ходили във висшите училища — попита Талеников.

— Мислеха, че такива амбиции са глупави. Те са добри хора, но предпочитат простия живот. Ако имаме нужда от помощ, те ще ни помогнат.

— За нас е по-добре да не търсим такава помощ — каза руснакът. — Или да не търсим тях.

— Те са от моето семейство, синьоре. Защо трябва да ги избягвам?

— Защото може да се наложи.

— Това не е отговор. Вие ме измъквате от Порто Вечио и от справедливостта, която аз трябваше да въздам; повече не можете да ми заповядвате.

Човекът от КГБ погледна към Скофийлд, намерението му се четеше в погледа му. Брей очакваше руснакът да извади оръжието си. Той набързо се замисли каква ще бъде неговата собствена реакция. Не можеше да прецени. Но моментът отмина, Скофийлд разбра нещо, което не беше разбрал напълно преди. Василий Талеников не искаше да убива, но професионалистът в него беше в силен конфликт с мъжа. Руснакът се бореше със себе си. Той искаше да разбере как да превърне пасива в актив. Скофийлд искаше сам да знае това.

— Успокой се — каза Брей. — Никой не иска да ти казва какво да правиш, освен когато се касае за собствената ти сигурност. Казахме ти го преди, а сега това е десет пъти по-вярно.

— Мисля, че има и още нещо. Карате ме да мълча. Да мълча за убийството на една сляпа старица.

— Твоята безопасност зависи от това. Казахме ти го. Тя разбираше.

— Тя е мъртва!

— Но ти искаш да живееш — настояваше Скофийлд внимателно. — Ако хората от хълмовете те намерят, ти няма да живееш. А ако се разбере, че си говорила с други, те също ще бъдат в опасност. Не разбираш ли това?

— Тогава какво трябва да направя?

— Просто това, което правиш сега. Да изчезнеш, да се махнеш от Корсика.

Момичето започна да се противопоставя. Брей я прекъсна.

— И повярвай ми. Трябва да ни вярваш. Баба ти ни вярваше. Тя умря, за да можем да живеем ние и да открием хора, които са били замесени в ужасни неща, случили се не само в Корсика.

— Вие не говорите на някакво дете. Какво имате предвид, като казвате „ужасни неща“?

Брей погледна към Талеников, приемайки неговото неодобрение, но кимайки, успя да го преодолее.

— Има едни хора — не знаем колко — чийто живот е посветен да убиват други хора, които разпространяват вражда и подозрение, като избират жертви и финансират убийствата им. Няма никакъв модел, никаква схема, освен насилието. Политическото насилие. Те хвърлят две сили една срещу друга, правителство срещу правителство… Хора срещу хора. — Скофийлд спря, забелязвайки концентрирането по лицето на Антония. — Ти каза, че си била политически активист, комунист. Чудесно. Добре. Такъв е и моят сътрудник. Той е бил обучен в Москва. Аз съм американец, обучен във Вашингтон. Ние сме врагове, борихме се един срещу друг доста време. Но подробностите не са важни, важен е фактът, че сега работим заедно. Хората, които се опитваме да открием, са далеч по-опасни, отколкото различията между нас, между нашите правителства. Защото тези хора използват тези различия за нещо, което никой не желае; те искат да взривят света.

— Благодаря ви, че ми казахте — изрече Антония отегчено. После се намръщи. — Но как тя е могла да знае за тези неща?

— Тя е била там, когато то е започнало — отговори Брей. — Преди почти седемдесет години, във вила Матарезе.

Думите излязоха бавно, когато Антония прошепна:

— „Курвата от вила Матарезе“… Падроне Гилом?

— Той е бил много силен мъж както в Англия, така и във Франция. Пречел е на картелите и на техните комбини. Стоял е на техния път и често е печелил, така че ги е разорявал. Те са използвали своите правителства, за да успеят да го разорят. Убили са синовете му. Той е полудял, но в своята лудост — и със средствата, които са му останали — той поставил началото на един дългосрочен план, за да си отмъсти. Повикал е други мъже, които са били разорени по същия начин като него; те са станали Съвета на Матарезе. В продължение на години тяхната специалност са били атентатите. Години по-късно се е предположило, че са умрели. Сега те се завръщат, по-смъртоносни, отколкото преди това. — Скофийлд спря; беше й казал достатъчно. — Това е, което мога накратко да ти обясня, и се надявам да разбереш. Ти искаш хората, които убиха баба ти, да си платят за това. Иска ми се да вярвам, че един ден това ще стане, но също трябва да ти кажа, че те не са толкова важни.

Антония мълча в продължение на няколко мига, интелигентните й кафяви очи бяха приковани в Брей.