Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Прости. Два светлинни знака, повторени няколко пъти. Или докато спрат траулерите.

— Светлините от две фенерчета, повторени… Изгубили се скутери, търсещи помощ. Не мога да отговарям за произшествие, ако се случи в морето. Чао, стари приятелю. — Монтефиори избърса врата си с носната си кърпичка, обърна се в бледата светлина на склада и тръгна обратно по бетонния под.

— Силвио?

— Да? — спря се Монтефиори.

— Смени си ризата.

Те я наблюдаваха отблизо в продължение на почти два дена, двамата мъже разбираха, че тя скоро ще направи своята преценка. Или щеше да бъде техният канал, или щеше да умре. Нямаше средно положение, нямаше затвор, който да й осигури сигурност или някой изолиран приют, в който да бъде изпратена. Щеше да бъде техен канал за прехвърлянето или щеше да настъпи студената остра необходимост.

Имаха нужда от някой, който да предава съобщенията между тях. Не можеха да се свързват пряко. Беше твърде опасно. Трябваше да има трети човек, който да се помещава някъде под прикритие, да бъде запознат с всички основни кодове, които те използваха — и най-вече да пази тайна и да бъде акуратен. Можеше ли Антония да бъде този човек? И ако можеше, дали щеше да приеме рисковете, които следваха тази работа? Така че те я изучаваха, като че ли анализираха някакъв сблъсък между двама врагове, намиращи се на неутрална земя.

Тя беше бърза и имаше достатъчно кураж — качества, които те забелязаха горе в хълмовете. Освен това винаги беше нащрек, осъзнаваше опасностите. Въпреки това си оставаше една загадка; сърцевината й оставаше недостижима за тях. Тя се отбраняваше, прикриваше, мълчеше за дълги периоди от време, очите й се стрелкаха във всички посоки едновременно, като че ли очакваше удар в гърба или някой да я хване за гърлото в сенките. Но нямаше никакви удари, никакви сенки на слънчевата светлина.

Антония беше странна жена и на двамата професионалисти им се стори, че тя крие нещо. Каквото и да беше то — ако изобщо го имаше — тя нямаше да им го разкрие. Моментите за почивка не носеха нищо ново; тя се затваряше в себе си — изключително в себе си — и отказваше да разговаря.

Но правеше това, което й кажеха. Тя ги заведе до Бастия без никакви произшествия, дори им показа къде трябва да стопират един разбит автобус, който превозваше работници от предградията към пристанищния град. Талеников седна заедно с Антония на предната седалка, докато Скофийлд остана някъде назад, наблюдавайки останалите пътници.

Те слязоха на претъпканите с хора улици, Брей все още вървеше зад тях, наблюдаваше ги, беше нащрек за промяна в околната обстановка. Едно строго лице, чифт концентрирани очи, мъж на средна възраст, който вървеше с тъмнокосата жена на тридесет крачки пред него. Имаше само безразличие.

Той беше казал на момичето да върви към един бар, близо до пристанището, една порутена дупка, където никой не смееше да влезе при неговия приятел пияница. Дори повечето корсиканци избягваха това място; то служеше само на пияниците от кейовете.

След като влязоха вътре, те отново се разделиха. Талеников се присъедини към Брей на една маса в ъгъла, а Антония — на три метра встрани от тях — седна на друга маса, столът до нея имаше табелка „заето“. Това „заето“ не можеше да бъде преграда, която да спре желанията на пияните клиенти. Но пък беше част от нейното изпитание; беше важно да знаят как се оправя сама.

— Какво мислиш? — попита Талеников.

— Не съм сигурен — каза Скофийлд. — Твърде е прикрита. Не мога да я усетя.

— Може би търсиш твърде много. Изпаднала е в емоционален стрес; не можеш да очакваш да действа с нормални реакции. Мисля, че би могла да свърши работа. Скоро ще разберем дали няма да може; ще трябва да се застраховаме с някой предварително подготвен шифър, а пък и, съвсем искрено, към кого другиго бихме могли да се обърнем? Има ли някой в някоя от вашите агентури, на които да се довериш, или да се доверя аз… Или пък някои от тези, които наричаш явки извън агентурите? Кой не би бил любопитен? Кой би устоял на натиска на Вашингтон и Москва?

— Този емоционален стрес е това, което ме притеснява — каза Брей. — Мисля, че той се е получил доста преди да се срещнем с нея. Тя каза, че е била долу, в Порто Вечио, за да избяга за известно време. Да избяга от какво?

— Могат да съществуват дузина обяснения. Безработицата пълзи из цяла Италия. Може би е останала без работа. Или може би някой неверен любовник, някоя история, която е загрубяла. Тези неща нямат нищо общо с работата, която ще искаме да свърши за нас.