Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Значи това, което си видяла в Порто Вечио, беше един акт. Беше тъмно и ти не видя страха в моите очи.

Той беше прав. Тя не ставаше за барикадите; това нямаше да бъде щастливия месец май за нея.

— Знам — каза бавно тя, — ще трябва да бъдем заедно за известно време.

Нямаше страх в очите.

— Още не сме уредили този въпрос, нали?

— Какъв въпрос?

— Къде отивам. Ти и руснакът казахте, че трябва да ви се доверявам, да правя това, което и вие правите, да напусна Корсика и да не казвам нищо. Добре, синьоре, ние напуснахме Корсика и аз ви се доверих. Не избягах.

— Защо не го направи?

Антония спря за малко.

— Страх, и вие добре знаете това. Вие не сте нормални мъже. Говорите превзето, но се движите твърде бързо за превзети мъже. Мисля, че вътре в себе си вие представлявате това, което онези, лудите от Червените бригади биха искали да бъдат. Вие ме плашите.

— Това ли те спря?

— Руснакът искаше да ме убие. Той ме наблюдаваше отблизо; щеше да ме застреля в момента, в който си помислеше, че ще избягам.

— Всъщност, той не искаше да те убива, а и нямаше да го направи. Той просто те предупреждаваше по този начин.

— Не разбирам.

— Не ти й трябва. Ти беше в пълна безопасност.

— А сега в безопасност ли съм? Ще приемете ли думата ми, че няма да кажа нищо и ще ме пуснете ли?

— Къде искаш да отидеш?

— В Болоня. Винаги бих могла да си намеря работа там.

— Като каква?

— Нищо особено. Имам договор с университета да работя за тях като изследовател. Събирам отегчителна статистика за професорите, които пишат техните отегчаващи книги и статии.

— Изследовател? — Брей се усмихна на себе си. — Сигурно си много акуратна в работата си.

— Какво толкова акуратно има в нея? Фактите са си факти. Ще ме пуснете ли да се върна в Болоня?

— Значи работата ти не е съвсем сигурна?

— Поне я обичам — отвърна Антония, — работя когато искам, като си оставям време и за други неща.

— Значи всъщност си напълно свободен рицар, който сам избира своя бизнес — каза Скофийлд, наслаждавайки се на себе си. — Това е същността на капитализма, нали?

— Ти си ненормален! Задаваш въпроси, а не отговаряш на моите!

— Съжалявам. Характерна черта на професията. Какъв ти беше въпросът?

— Ще ме пуснете ли да си отида? Ще приемете ли думата ми? Ще ми се доверите ли? Или трябва да изчакам момента, когато няма да ме наблюдават и ще мога да избягам.

— Не бих направил това, ако бях на твое място — отговори Брей с уважение. — Слушай, ти си един честен човек, а аз не срещам много такива. Преди една минута ти каза, че не си избягала, защото си се страхувала, а не защото ни имаш доверие. Това е да си честен. Ти ни отведе до Бастия. Бъди честна с мен и сега. Знаеш каквото знаеш — видя каквото видя в Порто Вечио — колко струва твоята дума?

По средата на кораба четирима мъже издигнаха спасителната лодка над борда; Антония я наблюдаваше, когато заговори.

— Вие не постъпихте честно. Знаете какво видях и знаете какво ми казахте. Когато се замисля за това, ми иде да се разплача и да…

Тя не довърши; вместо това се обърна към него, гласът й беше изморен.

— Колко струва моята дума? Не знам. Така че какво ми остава? Дали ще сте вие или руснакът, който ще изпрати куршума към мен?

— Мога да ти предложа една работа.

— Не желая работа от вас.

— Ще видим — каза Брей.

— …

Спасителната лодка беше спусната на вода. Скофийлд взе торбата си и се изправи. Той протегна ръка на Антония.

— Хайде. Имал съм и по-лесни хора, с които да се справя.

Това беше вярно. Той можеше да убие тази жена, ако искаше да го направи. Въпреки това щеше да се опита да не го прави.

Къде беше новият живот за Беоулф Агейт сега?

Господи! Той мразеше досегашния си живот.

Брей нае едно такси в Пиомбино, шофьорът отначало не желаеше да приеме поръчката до Рим, но веднага промени решението си, когато видя парите в ръката на Скофийлд. Те спряха да хапнат набързо и успяха да се доберат до центъра преди осем часа. Улиците бяха претъпкани с хора, магазините правеха добър вечерен бизнес.

— Спри на този паркинг — каза Брей на шофьора. Бяха пред един магазин за дрехи. — Чакай тук — добави той, като това се отнасяше и до Антония. — Мисля, че знам кой номер носиш.

Тя отвори вратата.

— Какво смятате да правите? — попита момичето.

— Малка промяна — отвърна Скофийлд на английски. — Не можеш да влезеш в някой изискан магазин, облечена по този начин.

Пет минути по-късно той се завърна, носейки кутия, съдържаща чифт дънки, бяла блуза и един вълнен пуловер.