Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Но не това са нещата, които виждам. Освен това, защо да й се доверяваме, а дори и ако ние поемем риска, защо тя трябва да приеме?

— Тя беше там, когато убиха старицата — каза руснакът. — Може би това е достатъчно.

Скофийлд кимна.

— Това е началото, но само ако тя е убедена, че съществува определена връзка между това, което видя, и това, което ние правим.

— Мисля, че й го изяснихме. Тя чу думите на старицата; нали ги повтори.

— Докато все още беше объркана, шокирана. Трябва да я убедим.

— Тогава убеди я.

— Аз ли?

— Тя ти вярва повече, отколкото на „социалистическия другар“, това е очевидно.

— Щеше ли да я убиеш? — Скофийлд вдигна чашата си.

— Не. Това решение трябваше да бъде взето от теб. И все още е така. Не ми беше приятно да виждам как ръката ти се спира на колана ти.

— И на мен не ми беше приятно. — Брей остави чашата и погледна към момичето. Берлин никога не беше далеч — Талеников разбираше това — но мислите на Скофийлд и погледът му не се заблуждаваха със спомените сега; той не беше в пещерата на склона на един хълм, наблюдавайки как една жена разпуска косата си на светлината на огъня. Нямаше никакво сходство между неговата съпруга и Антония. Той можеше да я убие, ако се наложеше. — Тогава тя ще дойде с мен — каза той на руснака. — Ще разбера за четиридесет и осем часа. Първата ни връзка ще бъде пряка; следващите две ще бъдат чрез нея, по предварително подготвен код, за да мога да проверя нейната акуратност. Ако, разбира се, искаме тя да работи за нас, и тя обещае да го прави.

— А какво ще стане, ако ние не искаме или ако тя не иска?

— Това ще реша аз, нали? — Брей изрече твърдение, той не зададе въпрос. После извади листа от марулените листа от джоба на якето си и го разтвори.

Жълтата хартия беше все още цяла. Имената бяха бледи, но все още можеха да се прочетат. Без да погледне към тях, Талеников ги повтори:

— Граф Алберто Скози, Рим. Сър Джон Уейвърли, Лондон. Принц Андрей Ворошин, Сейнт Питърсбърг — прибавено е името Русия, разбира се, градът сега се казва Ленинград, сеньор Мануел Ортис Ортега, Мадрид; той е задраскан. Джосуа — който всъщност трябва да бъде Джошуа Ейпълтън, щат Масачузетс, Америка. Испанецът е бил убит от падроне във вила Матарезе, затова никога не е бил част от Съвета. Останалите четирима са умрели отдавна, но двама от техните наследници са се издигнали много в момента. Дейвид Уейвърли и Джошуа Ейпълтън Четвърти. Британският секретар на Външното министерство и сенаторът от Масачузетс. Казвам да преминем към преки контакти с тях.

— Аз не мисля така — каза Брей, поглеждайки към хартията и към буквите, които бяха написани с детски почерк. — Защото знаем кои са те, а не знаем нищо за останалите. Кои са техните наследници? Къде са те? Ако има повече изненади, нека се опитаме да открием първо тях. Матарезе не се ограничава с тези двама мъже, а тези двамата конкретно може и да нямат нищо общо с него.

— Защо казваш това?

— Всичко, което знам и за двамата, отрича да имат някаква връзка с Матарезе. Уейвърли притежава това, което в Англия наричат „приятелски маниер“; един млад командор, високо образован. Освен това има невероятно досие във Външното министерство. Винаги е бил тактичен и компромисен, никога не е създавал интриги; някак си не пасва… Ейпълтън е бостънски брамин, който е преминал през всички класи и се е издигнал до либерален реформатор в продължение на три мандата в Сената. Защитава работниците, също както и интелектуалната общност. Той е един блестящ рицар на здрав политически кон, за когото по-голямата част от Америка мисли, че ще влезе в Белия дом следващата година.

— Каква по-добра резиденция за един консилиере на Матарезе?

— Той е твърде непосредствен, твърде достъпен. Мисля, че не крие нищо.

— Изкуството да убеждаваш — и в двата примера, може би. Но ти си прав: те няма да ни избягат. Затова да започнем от Ленинград и Рим, да видим докъде ще стигнем.

— Вие и вашите наследници ще направите това, което аз вече не мога да направя… Това са думите на Матарезе, казани преди седемдесет години. Съмнявам се, че е толкова просто.

— „Вашите наследници“ може да означава и че те могат да бъдат избирани, не непременно кръвните наследници? — попита Талеников. — Не преките наследници?

— Да.

— Възможно е, но всички те произхождат от велики фамилии. А Уейвърли и Ейпълтън все още са. В техните родове има някои конкретни традиции, кръвта винаги стои над всичко. Да започнем с фамилиите. Те е трябвало да наследят земята; това също са негови думи. Старицата каза, че това е неговото отмъщение.