Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Знам. Тя каза също, че те са били единствените оцелели, че тях ги е контролирал някой друг, че ние трябва да търсим този човек — добави Скофийлд.

— С глас по-жесток и от вятъра — добави руснакът. — Това е той , каза тя.

— Овчарчето — допълни Брей, вглеждайки се в листа пожълтяла хартия. — След всички тези години, кой ли е той? Какъв е?

— Ще започнем със семействата — повтарям семействата — ако искаме да го открием, ще го постигнем чрез тях.

— Можеш ли да се върнеш в Русия? В Ленинград.

— Лесно. През Хелзинки. Ще бъде странно завръщане за мен. Прекарах три години в университета в Ленинград. Те ме намериха там.

— Не вярвам някой да ти спретне весело парти за добре дошъл вкъщи. — Скофийлд нави парчето пожълтяла хартия в листата от марулята и го постави обратно в джоба си. Той извади едно малко тефтерче. — Когато стигнеш в Хелзинки, отседни в хотел „Тавастиан“, докато не ти се обадя. Ще ти кажа с кого да се срещнеш там. Дай ми едно име.

— Ридуков, Пьотр — отговори човекът от КГБ без колебание.

— Кой е той?

— Един цигулар от севастополския симфоничен оркестър. Вече имам неговите документи.

— Надявам се, че никой няма да те кара да свириш.

— Жестокият артрит ми причинява неразположение…

— Нека сега поработим върху кодовете — каза Брей, поглеждайки към Антония, която пушеше цигара и разговаряше с някакъв млад моряк от Бастия, който стоеше до нея. Тя се държеше добре, смееше се учтиво, но хладно, поставяйки внимателно дистанция между себе си и настоятелния млад мъж. Всъщност, имаше повече от наченки на елегантност в нейното поведение, които някак си не бяха на място в кафенето до кея, но радваха очите. Неговите очи, спомни си Скофийлд, без да се замисля по-нататък.

— Какво мислиш, че ще се случи? — попита Талеников, наблюдавайки Брей.

— Ще разбера след четиридесет и осем часа — каза Скофийлд.

Траулерът приближи италианския град. Зимното море беше бурно, срещащите се течения бушуваха, и това забави кораба. Трябваха им почти седемнадесет часа, за да довършат пътуването от Бастия. Скоро щеше да се стъмни и малката спасителна лодка щеше да бъде спусната на вода, за да могат Скофийлд и Антония да слязат на брега.

Освен че щяха да отидат до Италия, където щеше да започне търсенето на семейството на граф Алберто Скози, мъчителното, бавно пътуване имаше и друга пауза за Брей. Той имаше време и възможност да научи повече за Антония Гравет — неочаквано се оказа, че това е нейното фамилно име, баща й беше някакъв френски сержант от артилерията, който е бил на служба в Корсика по време на Втората световна война.

— Значи така — тя му беше казала, с усмивка на устните, — уроците ми по френски се оказаха много лесни. Беше необходимо само гневът на папа, който никога не се чувстваше добре с италианския на майка ми.

С изключение на онези моменти, когато мислите й се лутаха назад в Порто Вечио, тя се беше променила. Започна да се смее, кафявите й очи изразяваха смеха, светъл, заразителен, на моменти почти маниакален, като че ли самият акт на смеене й даваше някакво отпускане, от което тя имаше нужда. Беше почти невъзможно за Скофийлд да разбере, че момичето, което седеше до него, облечено в панталони каки и протрито полево яке, беше същата жена, която беше толкова затворена и неотзивчива, или която крещеше заповеди горе в хълмовете и боравеше с „Лупо“ толкова ефикасно. Имаха няколко минути, преди да слязат в спасителната лодка. Тогава той я попита за „Лупо“.

— Преминах през една фаза; това става с всички нас, струва ми се. Време, когато драстичната обществена промяна изглежда възможна само чрез насилие. Онези маниаци от Бригада Росса знаят само как да ни имитират.

— Бригадите? Ти си била в Червените бригади? Боже господи!

Тя кимна.

— Прекарах няколко седмици в един бригадирски лагер, учех се да стрелям с оръжие, да се изкачвам по стени и да крия контрабанда — никое от тях не правех особено добре, за съжаление — докато една сутрин, когато един млад студент, едно момче, наистина беше убито при това, което ръководителите нарекоха „учебно произшествие“. Едно учебно произшествие, такава военизирана фраза, но те не бяха войници. Само малки хлапета, които бяха оставени между ножове и пистолети. Той умря в ръцете ми. Кръвта се стичаше от неговата рана… Очите му бяха изплашени и озадачени. Почти не го познавах, но когато той умираше, не можех да понеса гледката. Не трябваше да става с ножове, с пики, не и по този начин. Онази нощ аз напуснах и се върнах в Болоня.