Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Просто съм любопитен, това е всичко.

— Казах ви. Исках да се измъкна за малко. Това не ви ли харесва като причина?

— Да, но не обяснява много нещо.

— Това е единственото обяснение, което предпочитам да дам. — Тя разгледа роклята в ръцете си.

Скофийлд хвърли покривката върху дивана.

— И защо Корсика?

— Вие видяхте равнината. Тя е отдалечена, мирна, едно хубаво място, където можеш да мислиш.

— Наистина е отдалечена; това я прави хубаво място и да се скриеш. Ти си се крила от някого или от нещо?

— Защо говорите такива неща?

— Трябва да знам. Криела ли си се?

— Не и от нещо, което бихте могли да разберете.

— Хайде опитай.

— Престанете! — Антония му подаде роклята. — Вземете си дрехите. Вземете всичко, което искате от мен. Не мога да ви спра! Но ме оставете на мира.

Брей се приближи до нея. За първи път той видя страха в очите й.

— Мисля, че е по-добре да ми кажеш. Всички онези приказки за Болоня… бяха лъжи. Ти нямаше да се върнеш там, дори и да можеше. Защо?

Тя се втренчи в него за миг, кафявите й очи заблестяха. Когато започна да говори, се обърна настрани и отиде до прозореца, гледайки към пиаца Навона.

— Всъщност, мога и да ви кажа, това повече няма значение… Вие грешите. Аз ще се върна там; те ме очакват. И ако не се върна, един ден те ще започнат да ме търсят.

— Кои?

— Лидерите на Червените бригади. Казах ви на лодката как избягах от онзи лагер в Медицина. Това беше преди повече от година и през цялото това време живея с една лъжа, по-голяма от тази, която ви разказах. Те ме откриха и насрочиха процес срещу мен в Червения съд — наричат го Червения съд на революционната справедливост. Смъртните присъди там не са само фрази, както вече целият свят научи, съществуват съвсем истински екзекуции. Аз не заслужавах повече доверие, освен това знаех местоположението на лагера и бях свидетелка на смъртта на момчето. Но най-ужасното — бях избягала оттам. Повече не можеха да ми имат доверие. Разбира се, аз не означавах нищо в сравнение с целите на революцията. Казаха, че съм доказала, че не съм нищо повече от едно нищожество… Един предател.

Знаех какво ще последва, затова молех да ме оставят жива. Заявих, че съм била любовница на момчето и че това е било спонтанна реакция — която въпреки че не беше за възхищение — беше съвсем разбираема. Изтъкнах им, че не бях споменавала нищо на никого, още по-малко на полицията. Че се бях отдала на революцията също както и всички присъстващи на онзи съд — дори повече, отколкото много от тях, защото произхождам от наистина бедно семейство.

По свой собствен начин бях много настоятелна, но имаше и нещо друго, което също работеше в моя полза. За да го разберете, трябва да знаете как са организирани групите им. Там винаги има борба между силните мъже, един или двама от тях, които винаги се стремят към лидерство, също както и вълците мъжкари в глутницата — изтъквайки се, доминирайки, избирайки своите собствени вълчици, тъй като това беше част от процеса на доминиране. Имаше един такъв мъж, който ме желаеше. Може би той беше най-злобният в цялата глутница; всички останали се страхуваха от него — аз също.

Но той можеше да спаси живота ми и аз направих своя избор. Живях с него повече от година, мразех всеки ден, презирах нощите, в които той спеше с мен, презирах себе си също толкова, колкото и него.

Обаче не можех да направя нищо. Живях със страха; с такъв ужасен страх, че и най-малко премисленият ход можеше да бъде грешен и това да ми струва главата… Техният любим начин за екзекуции…

Антония се обърна към прозореца.

— Попитахте ме защо не съм избягала от вас или от руснака. Може би сега ще разберете по-добре. Условията на моето оцеляване нямаше да са нови за мен. Да избягам, щеше да означава смърт; да избягам от вас сега също означава смърт. Аз бях една пленница в Болоня, станах пленница в Порто Вечио… И сега пак съм пленница в Рим. — Тя спря за малко, после продължи отново. — Омръзнахте ми всички. Не мога повече да понасям това… Ще дойде един момент и аз ще избягам… А вие ще трябва да стреляте… — Тя отново протегна ръката си с роклята. — Вземете си дрехите, синьор Скофийлд. Ще мога да бягам по-бързо с дънките, които ми дадохте.

Брей не помръдна, нито се противопостави с някакъв жест или фраза. Той понечи да се усмихне, но и това не можеше да направи.

— Радвам се, че твоето чувство за фатализъм не включва преднамереното самоубийство като изход. Имам предвид, че ти се надяваш да ми избягаш.