Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Можете да разчитате на това. — Тя пусна роклята на пода.

— Аз няма да те убия, Антония.

Тя се изсмя, тихо, хитро.

— О, разбира се, че ще ме убиете. Вие и руснакът сте най-лошия избор. В Болоня те убиват с огън в очите, викайки лозунги. Вие убивате дори без гняв… Не ви трябва вътрешен подтик.

— Веднъж направих така. Но това трябва да се изживее. Няма никаква принуда, само необходимост. Моля те, не говори за тези неща. Начинът, по който си живял, е единственият начин да се предпазиш от унищожение; това е всичко, което трябва да знаеш. Няма да споря с теб. Не казах, че не мога да го направя или — че не бих могъл. Просто казах, че няма да го направя. Опитвам се да ти кажа, че не трябва да бягаш.

Момичето се намръщи.

— Защо?

— Защото имам нужда от теб. — Скофийлд коленичи и вдигна роклята и й я подаде. — Всичко, което трябва да направя, е да те убедя, че и ти имаш нужда от мен.

— За да спася живота си?

— За да ти го върна по някакъв начин. В каква форма, не съм сигурен, но ще е по-добър от предишния ти живот. Вероятно без страх.

— „Вероятно“ е твърде неопределено. Защо трябва да ви повярвам?

— Мисля, че нямаш голям избор. Не мога да ти дам друг отговор, докато не науча повече, но нека започнем с факта, че бригадите не се ограничават само в Болоня. Ти каза, че ако не се върнеш, те ще започнат да те търсят. Техните… глутници… са плъзнали из цяла Италия. Колко време ще можеш да се задържиш, криейки се от тях — ако те наистина искат да те открият?

— Можех да се крия с години в Корсика, в Порто Вечио. Те никога нямаше да ме намерят там.

— Дори да е така, сега това не е възможно, пък и това ли е начинът на съществуване, за който мечтаеш? Да прекараш останалата част от живота си като някакъв отшелник сред онези проклети хълмове? Мъжете, които убиха старицата, не са по-различни от бригадите. Всички държат на своите тайни, а онова беше една мръсна малка тайна — и те ще убият човек, за да си я запазят. Другите искат да променят света — чрез терор — и убиват всеки ден, за да го постигнат. Повярвай ми, те са свързани помежду си. Това е връзката, която Талеников и аз искаме да открием. По-добре е да успеем да я открием преди маниаците да са превърнали всичко в хаос. Твоята баба го каза: „Това се случва навсякъде“. Престани да се криеш. Помогни ни!

— Няма как да ви помогна.

— Но ти не знаеш какво ще те помоля.

— Да, знам. Искате да се върна обратно!

— Може би по-късно. Не сега.

— Няма да го направя. Онези свине. Той е най-голямата свиня на света!

— Тогава премахни го от света. Премахни го. Не им позволявай да се разрастват. Не им позволявай да те направят свой затворник — без значение дали това ще е в Корсика или където и да е. Не разбираш ли? Те ще те открият, ако си заплаха за тях. По този път ли искаш да се върнеш? Към своето унищожение?

Антония спря до натруфения диван. Брей го беше поставил пред вратата.

— Как ще ме открият те? Ще им помогнете ли да го направят?

— Не — каза Скофийлд, оставайки неподвижен.

— Няма да ви се наложи. Има стотици места, където бих могла да отида.

— А те имат хиляди начини, по които да те проследят.

— Това е лъжа! — Тя се обърна с лице срещу него. — Те нямат такива методи.

— Мисля, че имат. Групи като Червените бригади навсякъде получават информация, получават пари, получават достъп до модерните информационни средства и през по-голямата част от времето не знаят как или защо. Те са само едни обикновени войници, служещи на други хора и в това е иронията, но те ще те открият.

— Войници на кого?

— На Матарезе!

— Това е лудост!

— Би ми се искало да е, но се страхувам, че е истина. Твърде много неща се случиха, за да бъдат просто съвпадение. Мъжете, които вярваха на мира, бяха убити; един уважаван и от двете страни държавник отиде при други хора, за да разговаря за Матарезе. Той изчезна. Те са във Вашингтон, в Москва… В Италия и в Корсика, и бог знае къде още. Те са там, но ние не можем да ги видим. Знам само, че трябва да ги открием и онази старица сред хълмовете ни даде първата конкретна информация, с която да започнем. Тя се отказа от това, което оставаше от живота й, за да ни го даде. Тя беше сляпа, но го виждаше… Защото е била там, когато всичко е започнало.

— Само думи!

— Факти. Имена.

Звук. Не беше част от шума, идващ от площада отдолу, а от другата страна на вратата. Всички звуци представляваха част от някакъв модел, или просто бяха отделни звуци; този беше отделен звук. Стъпка, преместване, търкане на кожа в камък. Брей повдигна показалеца до устните си, после посочи на Антония да се придвижи към левия край на дивана, докато той бързо тръгна към десния. Тя беше озадачена; не беше чула нищо. Той й посочи да му помогне да вдигнат дивана далеч от вратата. Бавно и тихо.