Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Облечи това — каза той.

— Вие сте луд!

— Скромността ти отива, но нямаме много време за това. Магазините ще затворят след един час. Аз имам какво да облека, но ти нямаш. — Той се обърна към шофьора, чиито очи бяха съсредоточени върху огледалото за задно виждане. — Ти разбираш английски по-добре, отколкото си мислех — каза той на италиански. — Тръгвай, ще ти кажа къде отиваме. — Той отвори своята торба и извади вълнено сако от нея.

Антония се преоблече на задната седалка на таксито, поглеждайки често към Скофийлд. Когато тя събу своя груб панталон и обу дънките, светлината от улицата попадна върху дългите крака. Брей погледна навън през прозореца, осъзнавайки, че това, което видя с периферията на погледа си, му подейства. Не беше имал жена от доста време; нямаше да има и тази. Беше напълно възможно да му се наложи да я убие.

Тя облече пуловера върху блузата и въпреки че бе отпуснат, не можа да скрие формата на гърдите й, затова с голяма мъка Скофийлд опитваше да държи погледа си върху нейните очи.

— Така е по-добре. Фаза първа приключи.

— Много сте щедър, но аз не бих избрала точно тези дрехи.

— До един час ще можеш да ги смениш. Ако някой те попита, пристигнала си с чартърен кораб от Ладисполи. — Той отново се обърна към шофьора. — Закарай ни до Виа Кондоти. Там ще ти платя; повече няма да ни трябваш.

Магазинът на Виа Кондоти беше скъп, предназначен за богатите и суетни хора и беше очевидно, че Антония Гравет никога не беше влизала в такъв магазин. Очевидно за Брей; той се съмняваше дали някой друг би забелязал това. Защото тя имаше много добър вкус, вроден, а не култивиран. Можеше и да се разплаче при вида на богатството от изложени украшения, но успя да се овладее. Беше същата елегантност, която Брей успя да долови в мръсното кафене на кея в Бастия.

— Харесват ли ви? — попита тя, излизайки от пробната, облечена в една страхотна рокля от тъмна коприна, с широкопола бяла шапка и чифт бели обувки на високи токчета.

— Разкошни са — каза Скофийлд, като наистина го мислеше и за нея, и за всичко, което видя.

— Чувствам се като предател за всички неща, в които съм вярвала досега — добави тя шепнешком. — Тези цени биха могли да хранят десет семейства в продължение на месец! Нека да отидем на друго място.

— Нямаме време. Вземи също и някакво палто или нещо друго, от което имаш нужда.

— Вие сте луд!

— Аз бързам.

От една будка на Виа Сестина той се обади на един пансион на пиаца Навона, където отсядаше често, когато идваше в Рим. Хазяинът и неговата съпруга не знаеха нищо за Скофийлд — те не любопитстваха за своите наематели — знаеха само, че Брей щедро им се разплащаше всеки път, когато го настаняваха. Собственикът беше щастлив да го настани и тази вечер.

Пиаца Навона беше претъпкана от хора; тя винаги беше претъпкана, като по този начин правеше мястото много удобно за човек с професията на Брей. Фонтаните Бернини бяха като магнит за гражданите и за туристите, наоколо имаше много кафета и други места за развлечение, изградени спонтанно или целенасочено; Скофийлд винаги беше целенасочен. Една маса на претъпкания площад винаги беше добро място за срещи или за наблюдения. Сега не беше необходимо да се тревожи нито за едното, нито за другото.

Трябваше му само да поспи малко, да остави съзнанието си да се избистри. Утре може би ще се наложи да се вземат важни решения. Животът или смъртта на жената до него, която той успя да доведе до пиаца Навона, до една стара каменна сграда и до вратата на пансиона.

Таванът на тяхната стая беше висок, прозорците бяха огромни и насочени към площада, намиращ се три етажа по-надолу. Брей избута натруфения диван до вратата и посочи към леглото от другата страна на стаята.

— Никой от нас не успя да поспи на онази проклета лодка. Почини си малко.

Антония отвори една от кутиите, които бяха взели от магазина на Виа Кондоти, и извади тъмната копринена рокля.

— Защо трябваше да ми купувате тези скъпи дрехи?

— Утре ще отидем до едно-две места, където ще ти трябват.

— И защо трябва да ходим на тези места? Те със сигурност трябва да са екстравагантни.

— Не е точно така. Има някои хора, с които трябва да се срещна и ти трябва да бъдеш с мен.

— Бих искала да ви благодаря. Никога не съм имала такива хубави дрехи.

— Моля, няма защо. — Брей отиде до леглото и дръпна завивката; той се върна при дивана. — Защо напусна Болоня и отиде в Корсика?

— Следващият въпрос, моля? — каза тя тихо.