Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Направиха го.

Скофийлд й махна да отиде в ъгъла, извади своя „Браунинг“ и с нормален, обикновен разговорен глас каза, приближавайки до вратата с гръб към нея.

— Ресторантите не са много претъпкани. Нека да слезем до Тре Скалини, за да похапнем. Бог знае дали ще мога да използвам…

Той отвори вратата, но в коридора нямаше никой. Въпреки това той не грешеше. Знаеше какво беше чул; годините го бяха научили да не греши относно такива неща. Годините го бяха научили също и кога да бъде недоволен от себе си, от собственото си невнимание. След Фиумичино той беше много безгрижен, отхвърляше всяка възможност да ги проследят. Рим не беше обект с голям, с особено голям приоритет; от трудните задачи преди четири години ЦРУ, Конс Оп и КГБ бяха свели своите дейности до минимум. Бяха минали повече от единадесет месеца, откакто за последен път беше в града, и тогава скенерът не показа наличието на агенти, които да имат оперативни задачи тук. Ако не друго, Рим беше намалил разузнавателния потенциал през последните години; кой ли можеше да се навърта наоколо?

Явно е имало някой и той е бил забелязан. Само миг преди това някой беше близо до тяхната врата, подслушвайки, опитвайки се да утвърди подозренията си. Внезапното прекъсване на разговора му беше послужило като предупреждение, но, който и да беше, беше там, някъде в сенките на коридора или стълбището.

По дяволите, мислеше си Брей ядосано, като се разхождаше тихо по площадката, беше забравил, че навсякъде, до всички явки бяха разпратени телеграми. Той беше един беглец, а в същото време не внимаваше. Къде ли го бяха проследили? На Виа Кондоти, или пресичайки пиацата?

Той чу свистенето на въздуха, но дори когато го чу, инстинктът му подсказа, че вече беше твърде късно да реагира. Той напрегна тялото си и се обърна надясно, падайки надолу, за да намали силата на удара.

Една врата внезапно беше отворена зад него и някаква фигура, която само миг преди това беше зад гърба му, се втурна напред с протегната ръка, но само за миг. Ударът го разби, влудяващата болка се разпространи от основата на черепа му към гърдите, после се спусна надолу към коленете, където и замря, донасяйки му мрак и неизвестност.

Той премигна, сълзите от болката бяха изпълнили очите му, карайки го да загуби ориентация, но по някакъв начин успели да му осигурят успокоение. Колко ли минути беше лежал на пода в коридора? Не можеше да каже, въпреки че усети, че не беше дълго. Внимателно се изправи и погледна към часовника си. Бяха изминали грубо около петнадесет минути; ако не беше омекотил удара, времето, което беше прекарал в безсъзнание, щеше да бъде почти час.

Защо беше там? Сам? Къде беше неговият нападател? Струваше му се безсмислено! Беше нападнат, а после беше оставен сам. Защо ли го бяха нападнали?

Той чу някакъв приглушен плач, бързо се изправи и се обърна озадачен към мястото, откъдето долиташе той. Озадачението го напусна. Не той беше мишената; той никога не е бил. Мишената беше тя . Антония. Тя беше единственият човек, който бяха забелязали; не и него.

Скофийлд стана, подпря се на парапета и погледна надолу към пода около себе си. Браунингът му го нямаше, естествено, той нямаше никакво друго оръжие. Но поне имаше нещо друго. Съзнание. Неговият нападател нямаше да очаква това — мъжът знаеше точно къде беше нанесъл удара; според него жертвата му щеше да остане безпомощна повече, отколкото няколкото минути, които бяха стигнали на Скофийлд. Да бъде отстранен този мъж нямаше да е голям проблем.

Брей безшумно приближи вратата на единичната стая и прилепи ухо към дървото. Стоновете бяха по-отчетливи сега. Силни писъци от болка, рязко прекъсване. Нечия силна ръка запушваше устата, пръстите се притискаха към плътта, като пресичаха всичко останало, освен гърлените стонове. А после се чуха думи, остро изречени на италиански.

— Курва! Свиня! Трябваше да бъдеш в Марсилия! Деветстотин хиляди лири! Две или три седмици най-много! Ние изпратихме нашите хора, а ти не беше там. Той не беше там. Никой от куриерите на наркотици не беше чувал за теб! Лъжкиня! Куче! Къде беше по това време? Какво си правила? Изменница!

Изведнъж се чу писък, внезапно пресечен, гърленият вик, който последва, заглъхна. Какво ли, за бога, ставаше? Скофийлд блъсна с ръка по вратата, изкрещявайки, като че ли беше в полусъзнание, зашеметен, думите му бяха провлачени и трудноразбираеми.

— Престанете! Престанете! Какво е това! Не мога… Не мога… Чакайте! Ще изтичам долу! На площада има полицаи. Ще доведа полицията!