Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Значи е добре — каза Скофийлд успокоен.

— Не, не е, Брей. — Лекарят вдиша от дима. — О, от медицинска гледна точка тя е добре и с малко грим и с тъмни очила вече ще може да се движи до утре до обяд. Но тя не е добре.

— Какво имаш предвид?

— Доколко я познаваш?

— Съвсем малко. Открих я преди няколко дни, без значение къде.

— Не ме интересува — прекъсна го докторът. — Никога не се интересувам от това. Аз просто искам да кажа, че не й се случва за пръв път тази вечер. Има следи от предишни насилия, някои от тях са много жестоки.

— Господи… — Скофийлд моментално се замисли за виковете от мъка, които беше чул преди по-малко от час. — Какви следи?

— Белези от многобройни прорези и изгаряния. Всичките са малки, но са точно на такива места, че да причинят максимална болка.

— Отскоро ли са?

— Отпреди около година, бих казал. Част от бележките са все още меки, сравнително нови.

— Някакви предположения?

— Да. По време на жестоки травми хората говорят за някои неща. — Докторът спря, поемайки отново от цигарата си. — Не трябва да ти казвам това; ти разчиташ на него.

— Продължавай — настоя Брей.

— Мисля, че тя систематично е психологически разбита. Продължаваше да повтаря разни откъслечни думи. Във връзка с това и онова; вярност до смърт и жертвоготовност, за другари. Този тип глупости.

— Бригадистите са едни долни копелета — каза Брей.

— Какво?

— Забрави го.

— Забравено. В красивата си глава тя е много объркана.

— Не толкова, колкото си мислиш. Тя успя да се измъкне.

— Значи е поразена и все пак е успяла? — попита докторът.

— Почти.

— Значи е забележително момиче.

— По-скоро тя е точно това, от което имам нужда — кимна Скофийлд.

— Това също ли беше очакван отговор? — Гневът на доктора си беше съвсем на място. — Хора, вие не спирате да ме разочаровате! Белезите на жената не са само по кожата й, Брей. Тя е била изнасилвана.

— Тя е жива. Бих искал да съм там, когато излезе от упойката. Може ли?

— За да можеш да я уловиш, докато съзнанието й е още замъглено и да изтръгнеш своите отговори. — Докторът отново спря. — Съжалявам, това не е моя работа.

— Бих искал да е твоя работа, ако тя има нужда от помощ. И ако ти нямаш нищо против.

Докторът го погледна.

— Услугите ми са свързани с медицината, знаеш това.

— Разбирам. Тя няма никой друг тук. Не е от Рим. Ще може ли да дойде при теб… ако някой от белезите й се разкъса?

Италианецът кимна.

— Кажи й да дойде и да ме види, ако има нужда от медицински преглед или приятел.

— Благодаря ти много. Благодаря и за още нещо. Помогна ми да наредя няколко парчета от мозайката, с които не можех да се справя. Сега ще вляза, ако може.

— Върви. Кажи на жена ми да излезе оттам.

Скофийлд докосна бузата на Антония. Тя лежеше неподвижно на леглото, но при докосването обърна главата си настрана, устните й се разтвориха, глух стон на протест се откъсна от гърдите й. Нещата сега бяха по разбираеми, загадката, каквато представляваше Антония Гравет, ставаше по-ясна. Защото точно тази яснота липсваше; той не беше в състояние да прогледне през непрозрачната стъклена стена, която тя беше изградила между себе си и външния свят. Командващата жена сред хълмовете, която беше демонстрирала кураж без особени усилия, още повече, която можеше да се изправи лице в лице с един мъж, за когото мислеше, че иска да я убие, и да му каже да стреля. И вдетинената жена на траулера, измокрена от морето, отдадена на моменти на заразителен смях. Смехът го беше объркал; сега не можеше да го обърка. Това беше начинът, по който тя си осигуряваше кратките периоди на спокойствие и нормален живот. Лодката беше нейният временен приют; тя не можеше да бъде наранена от морето, за това се беше опитала да се възползва от този момент. Едно пренебрегнато дете — или един затворник — на което беше позволено да поживее един час на свеж въздух и на слънчевата светлина. Да открие момента и радостта, която той можеше да донесе. Макар и само за да забрави. За тези кратки мигове.

Белязаното съзнание работеше по този начин. Скофийлд беше видял твърде много белязани съзнания, за да не открие синдрома, по който той разчиташе белезите. Докторът беше използвал фразата „голямо объркване в нейната красива глава“. А какво друго можеше да се очаква? Антония Гравет беше прекарала цяла вечност сред болка. Това, че беше оцеляла, беше не само забележително… То носеше белезите на професионализъм.

Странно, мислеше си Брей, но това беше изводът, който можеше да бъде най-големият комплимент за нея. В известен смисъл това го накара да се чувства зле.