Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

И както това животно лежеше голо върху мен, аз вдигнах ножа зад него и го забих в неговия гръб. Той изкрещя и се опита да се надигне, но раната му беше твърде дълбока. Извадих ножа и го забих още веднъж, и още веднъж, и още веднъж… И, о, Света Дево, и отново, и отново! Не можех да спра да убивам!

Тя го беше изрекла и сега плачеше неудържимо. Скофийлд я помилва, докосвайки косата й, без да казва нищо, защото нямаше нищо, което можеше да бъде казано, за да успокои болката. Накрая ужасният контрол, който тя наложи на себе си, се възвърна.

— Това е трябвало да бъде сторено. Разбираш това, нали? — каза Брей.

— Да — кимна тя.

— Той не е заслужавал да живее, това ти е ясно, нали?

— Да.

— Това е първата стъпка, Антония. Ти трябва да го приемеш. Ние не сме в някакъв съд, където адвокатите могат да оспорват различните тези. За нас принципът е — отрежеш ли го, ще изсъхне. Това е война, в която ти убиваш, защото ако не го направиш, някой друг ще убие теб.

Тя дишаше дълбоко, очите й се бяха приковали върху неговото лице, ръката й стоеше неподвижна в неговата.

— Вие сте странен мъж. Казвате верни неща, но аз имам чувството, че не ви харесва, когато ги изричате.

— Не. Не ми харесва това, което съм. Но не съм избрал сам моя живот, той се стовари върху мен. Аз съм в един дълбок тунел в земята и не мога да се измъкна от него. Верните думи са само едно приятно изживяване и през по-голямата част от времето имам нужда от тях, за да поддържам съвестта си.

Брей стисна ръката й.

— Какво стана след това?…

— След като убих куриера?

— След като си убила животното, което те е изнасилило. Което щеше да те убие?

— Грацие анкора 5 5 Благодаря още веднъж (ит.). — Б.пр. — каза Антония. — Облякох неговите дрехи, обух панталоните му, скрих косата си в шапката му и напълних огромното сако с това, което беше останало с моите дрехи. Отправих се към палубата. Небето беше мрачно, но на кея имаше лампи. Докерите, които се мотаеха надолу-нагоре по кея, носеха различни кутии и приличаха на армия от мравки. Беше просто. Влязох в една от редиците и се измъкнах от кораба.

— Много добре — каза Скофийлд, като наистина го мислеше.

— Не беше трудно. С изключение на момента, когато стъпих на земята.

— Защо? Какво се случи?

— Исках да изкрещя. Исках да изкрещя и да се изсмея, и да избягам от кея, и да викам на всички, че бях свободна. Свободна! Останалото беше много лесно. На куриера му бяха дали пари. Те бяха в джоба на панталоните. Бяха повече, отколкото ми бяха нужни, за да стигна до Генуа, където си купих дрехи и самолетен билет за Корсика. Пристигнах в Бастия по обяд на следващия ден.

— И оттам до Порто Вечио?

— Да. Свободна!

— Не точно. Бог знае дали затворът е по-различен, но ти все още си била една затворничка. Онези хълмове са били твоята килия.

Антония погледна настрани.

— Щях да бъда щастлива там през останалата част от живота си. Още като дете обичах равнината и планините.

— Остани със спомените си — каза Брей. — Не се опитвай да се върнеш пак.

Тя обърна главата си към него.

— Вие казахте, че един ден ще мога! Онези мъже трябва да си платят за това, което сториха! Вие сам се съгласихте с това!

— Казах, че се надявам те да си платят. Може би те ще си платят, но остави на други да свършат тази работа, а не ти. Някой ще ти пръсне главата, ако се опиташ да стъпиш сред онези хълмове. — Скофийлд отпусна ръката й и отдръпна кичурите тъмна коса, които бяха паднали върху бузата й, когато се беше обърнала рязко към него.

Нещо го притесняваше. Той не беше сигурен какво е то. Нещо липсваше, беше направен голям скок, но беше пропусната някаква стъпка.

— Не знам дали е честно да те карам да говориш за това, но съм объркан. Този трафик на наркотици… Как успяват да го поддържат? Ти каза, че куриерът е подбран, че винаги се посочва жена, която да пътува с него, че двамата се срещат с него на някакво определено място.

— Да. Жената трябва да носи нещо характерно в облеклото си и свръзката установява контакт първо с нея. Той плаща, за да остане един час насаме с нея и те тръгват заедно, куриерът ги следва. Ако се случи нещо, нещо като намеса на полицията, куриерът казва, че той е сутеньор на момичето… Нейният сводник.

— И така, агентът и куриерът се срещат чрез жената. Тогава ли се предават наркотиците?

— Не, не мисля, че е тогава. Запомнете, всъщност аз никога не съм правила такъв курс, но ми се струва, че агентът само урежда схемата на доставката. Къде трябва да бъдат откарани наркотиците и кой трябва да ги получи. След това той изпраща куриера към източника, отново използвайки проститутката като свое прикритие.