Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Да.

— Тогава, мисля, че е по-добре да ме убиете.

— Какво?

— Аз няма да си тръгна! Не можете да ме принудите, не можете да ме изпратите оттук, защото ви е удобно така… Или още по-лошо, защото ме съжалявате… — Тъмните корсикански очи на Антония заблестяха отново. — Какво право имате? Къде бяхте вие, когато се случиха онези ужасни неща? На мен, а не на вас. Не вземайте такива решения, засягащи мен! Убийте ме първо!

— Не искам да те убивам — не ми е нужно. Ти искаше да бъдеш свободна, Антония. Вземи я твоята свобода. Недей да ставаш глупава.

— Вие сте глупак! Аз бих могла да ви помогна така, както никой друг не би могъл!

— Как? Като курва на куриера?

— Ако се наложи, да! Защо не?

— За бога, защо?

Момичето стоеше неподвижно; отговорът й беше изречен тихо.

— Заради нещата, които казахте…

— Знам — прекъсна я Скофийлд. — Казах ти, за да се ядосаш.

— Има и още нещо. Казахте, че навсякъде по света хора, вярващи в различни каузи — някои от тях не много целомъдрени, някои предизвикани от гняв и недоволство, биват манипулирани от други, насърчавани към насилие и убийства. Добре, видях някои от тези каузи. Не всички са нецеломъдрени, не всички, които вярват, са животни. Има много от нас, които искат да променят този несправедлив свят, наше право е да опитаме! И никой няма право да ни превръща в проститутки и убийци. Вие казахте, че тези манипулатори са Матарезе. Аз казвам, че те са по-богати, по-властни, но не са по-добри от Бригадите, които избиват деца и правят от хора като мен лъжци и убийци. Аз ще ви помогна. Вие не можете да ме отпратите оттук!

Брей се вгледа в лицето й.

— Вие всички сте едни и същи — каза той. — Не можете да престанете да държите речи.

Антония се усмихна; това беше тъжна усмивка, макар и малко срамежлива.

— През повечето време това е всичко, което ни остава. — Усмивката й изчезна, заменена от тъга, която Скофийлд не беше сигурен, че разбира. — Има и още нещо.

— Какво е то?

— Вие. Наблюдавах ви. Вие сте мъж, изпълнен от толкова тъга. Тя е изписана на лицето ви, като белезите по моето тяло. Но аз си спомням кога бях щастлива, а вие можете ли?

— Въпросът няма връзка с другото.

— За мен има.

— Защо?

— Мога да кажа, че спасихте живота ми и това ще бъде достатъчно, но този живот не струваше кой знае колко. Вие ми дадохте още нещо: причина, поради която да напусна хълмовете. Никога не съм мислила, че някой ще успее да ме накара да направя това. Вие ми предложихте свобода едва сега, но вече е твърде късно. Вече я имате и ми я давате на мен. Аз дишам отново. Затова сте от значение за мен. Бих искала да си спомните, кога сте бил щастлив.

— Това куриерската… жена ли е, която говори?

— Тя не е проститутка. Никога не е била.

— Съжалявам.

— Недейте. Позволено е. И ако това е дарът, който искате, вземете го. Бих искала да мисля, че има и други.

Брей внезапно почувства болката. Непринудеността на нейното предложение го потресе, заболя го. Тя беше наранена и той я беше наранил отново и знаеше защо. Той се страхуваше; той предпочиташе проститутките; не желаеше да легне в леглото с някоя друга, за която мислеше. Щеше да е по-добре да не си спомня лицата, да не си припомня гласовете им. Беше далеч по-добре да остане дълбоко в земята; той беше там от толкова дълго време. А сега тази жена искаше да го издърпа оттам, а той се страхуваше.

— Ти научи нещата, които ти разказах, това е достатъчно голям дар.

— Значи ще ми позволите да остана?

— Ти току-що каза, че няма нещо, което бих могъл да направя против това.

— Точно това имах предвид.

— Знам. Ако мислех по друг начин, щях веднага да се обадя на един от най-добрите мошеници в Рим.

— А защо сме в Рим? Ще ми кажете ли сега?

Брей не отговори веднага; после кимна.

— Защо не? Да открия какво е останало от едно семейство на име Скози.

— Това не е ли едно от имената, което баба ми ви даде?

— Първото. Те са от Рим.

— Те все още са в Рим — каза Антония, като че ли коментираше прогнозата за времето. — Поне един клон от семейството живее недалече от Рим.

Шокиран, Скофийлд я погледна.

— Откъде знаеш?

— Червените бригади. Те отвлякоха племенника на Скози — Паравацини, от едно имение близо до Тиволи. Неговият показалец беше отсечен и беше изпратен на семейството заедно с иска за откуп.

Скофийлд си спомни историята от вестниците. Младежът беше освободен, но Брей не си спомни името Скози, само Паравацини. Въпреки това той си спомни нещо друго: