Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Това бяха думи, които означаваха, че Брей иска да говори насаме с Криспи на масата, когато има такава възможност.

— Те са най-добрите в Рим, синьорина! — Криспи щракна с пръсти към по-младия брат, за да заведе двойката към тяхната маса. — Бих искал да чуя как го казвате моментално. Но преди това опитайте от виното, в случай, че сосът не е много добър!

Той намигна, потупвайки Скофийлд по ръката, за да му даде да разбере, че положението му е ясно. Криспи повече не се появи до масата на Брей, докато не беше повикан.

Един келнер им донесе изстудена бутилка от Поули Хюме, придружени с поздравленията на Фратели, но докато фетучините не бяха донесени и по-късно не бяха отнесени, Криспи не дойде до масата. Той седна на третия стол; представянето им и краткият разговор, който го придружи, бяха съвсем бързи.

— Антония работи с мен — обясни Скофийлд, — но за нея не трябва да споменаваш никога, пред никого. Разбираш ли?

— Разбира се.

— А също и за мен. Ако някой от посолството — или откъдето и да е — попита за мен, не си ме виждал. Ясно е?

— Ясно, но странно.

— Всъщност, никой не трябва да знае, че съм тук, или че съм бил тук.

— Дори и твоите хора?

— Особено моите хора. Задачата ми надвишава интересите на посолството. Така най-просто бих могъл да ти обясня ситуацията.

Криспи смръщи веждите си, кимайки бавно.

— Дезертьори?

— Горе-долу.

Очите на Криспи станаха сериозни.

— Много добре, не съм те виждал, Брендън. Тогава защо си тук? Ще изпратиш ли някакви хора при мен?

— Само Антония. Когато има нужда от помощ, за да получи телеграми от мен… и до някой друг.

— Защо ще има нужда от моята помощ, за да изпрати тези телеграми?

— Защото ги искам преправени, адресите да са от различно място. Ще можеш ли да го направиш?

— Ако идиотите комунисти не вдигнат в стачка телефонните услуги отново, няма да е проблем. Обаждам се на един братовчед в Тиренце, той изпраща една; един износител от Атина или от Тунис, или от Тел Авив, те ще направят същото. Всеки прави това, което Криспи поиска, и никой не задава въпроси. Ти го знаеш.

— А що се отнася до твоите телефони? Те чисти ли са?

Криспи се изсмя.

— След всичко, което се говори по моите телефони, нямаше да остане нито един служител в Рим, който да не бъде изобличен. — Скофийлд си спомни за Робърт Уинтроп във Вашингтон.

— Един човек ми каза същото неотдавна, но той грешеше.

— Без съмнение — съгласи се Криспи, очите му бяха учудени. — Прости ми, Брендън, но вие се занимавате само с държавните работи. Ние от Виа Пескати се занимаваме с проблемите на сърцето. Нашите неща търсят места, където им е осигурена поверителност. Те винаги са търсили такива места.

Брей отговори на усмивката на италианеца.

— Знаеш ли, може би си прав. — Той приближи чашата с виното до устните си. — Нека да ти подскажа едно име. Скози-Паравацини. — И отпи.

Криспи кимна в отговор.

— Кръвта търси пари, а парите търсят кръв. Какво повече може да се каже?

— Кажи го по-просто.

— Скози са едни от благородническите фамилии в Рим. Благочестивата контеса и до ден-днешен се вози на нейното възстановено Бугати нагоре до Венето, а децата й са претенденти за тронове, които отдавна са били отхвърлени. За съжаление всички те имат своите претенции, но не притежават повече от хиляда лири, с които да застанат зад тях. Паравацини имат пари, много пари, но нямат благородническа кръв в своите вени. Този брак беше сключен в името на небесния съд, за да бъде постигнато едно общо удобство.

— Чий брак?

— Дъщерята на контесата се омъжи за синьор Бернардо Паравацини. Беше много отдавна, зестрата беше няколко милиона и свърши добра работа на сина й, графа. Той получи титлата на своя баща.

— Как се казваше той?

— Гиламо. Граф Гиламо Скози.

— Къде живее?

— Там, където интересите му — финансови или други — го отведат. Той има имение близо до имението на сестра си в Тиволи, но не мисля, че се застоява там много често. Защо питаш? Свързан ли е по някакъв начин с дезертьорите? Едва ли е възможно!

— Той може и да не знае за това. Може би само е използван от хората, които работят за него.

— Това е дори по-малко вероятно. Зад чаровната личност се крие съзнанието на един Боржел. Повярвай ми.

— Откъде знаеш?

— Познавам го — каза Криспи, усмихвайки се. — Той и аз не сме много различни.

Брей се наведе напред.

— Искам да се срещна с него. Не като Скофийлд, разбира се. Като някой друг. Можеш ли да ми го уредиш?