Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Той не можеше да изтрие болката. Какво я караше да мисли, че той може да изтрие нейната болка?

И тогава, като че ли четеше мислите му, тя промълви отново.

— Ако си я обичал толкова много, обичай ме поне малко. Може да ти помогне.

Тя посегна към него, ръцете обхванаха лицето му, устните й бяха само на сантиметри от неговите, трепетът не намаля при тази близост. Той я обгърна с ръцете си; устните им се докоснаха и болката беше успокоена. Той беше повлечен от вихъра. Почувства как собствените му сълзи извираха от очите му и се спускаха по бузите му, смесвайки се с нейните. Остави ръцете му да се спуснат по гърба й, да я галят, да я придърпват към него, да я държат, да я държат. Моля те, по-близо , влагата на устата й го съвзе, заменяйки болката с желанието да я има до себе си. Той прокара ръката си по нейната гръд; тя спусна своята ръка надолу и я притисна върху неговата, после се притисна по-силно до неговото тяло, въвличайки го в ритъма, който ги сливаше.

Тя отдръпна устата си.

— Заведи ме до леглото. За бога, заведи ме. И ме люби. Моля те, люби ме поне малко.

— Опитах се да те предупредя — каза той. — Опитах се да предупредя и двама ни.

Той идваше откъм вътрешността на земята, а там имаше слънце, горе. Въпреки това разстоянието, което оставаше да измине, беше обгърнато с мрак. И страх; той го почувства остро. Но само за миг, той реши да остане в слънчевата светлина — дори и само за малко. С нея.

Великолепието на Вила Десте не беше намаляло под вечерния мраз. Светлините бяха включени и преградите на фонтаните потъваха в илюминации — хиляди спускащи се потоци, уловени от светлината — като падаха от стъпаловидните стръмни склонове. В центъра на големите басейни гейзерите се стрелваха нагоре в нощта, чадърите от пръски блестяха на светлината като диадеми. И всички имаха формата на скала, като от някакъв водопад потоци от течно сребро падаха върху античните статуи — светци и кентаври, потопени във величие.

Градините бяха официално затворени за обществото; само най-известните хора на Рим бяха поканени на Феста Вила Десте. Целта беше благотворителна, но Скофийлд имаше неясното впечатление, че тук ставаше нещо друго, че има и друг мотив: да се организира вечер, когато Вила Десте ще може да зарадва своите истински наследници, необезпокоявани от туристическия свят. Криспи беше праз. Всички от Рим бяха там.

Не от неговия Рим, помисли си Брей, докосвайки кадифените ревери на смокинга си. Техният Рим.

Огромните стаи на вилата сами по себе си бяха превърнати направо в дворове, претъпкани с банкетни маси и столове, наредени до стената — места за отдих за куртизанките и техните ухажори, докато си играеха. Руски нутрии и норки, чинчила и златни лисици обгръщаха раменете, облечени от моделиери като Дивенчи и Пучи; диамантени колиета и перли се спускаха от удължените вратове, а понякога и от дебелите гуши. Стройни кавалери, блестящи в своите алени фракове и с посивяващи слепоочия, съжителстваха с дебелите, плешиви мъже, които държаха пури и повече власт, отколкото външният им вид можеше да подскаже. Музиката се осигуряваше от не по-малко от четири оркестъра, изпълняващи всичко от строгите творби на Монтеверди до скучните ритми на дискомузиката. Вила Десте принадлежеше на Белли Романи.

От всички красиви хора, най-красива беше Антония — Тони. (Вече, след двойното споразумение постигнато в леглото, тя беше Тони.) Никакви скъпоценности не красяха врата или китките й. Някак си те щяха да не подхождат на нежната бронзова кожа, върху която лежеше простата рокля в бяло и злато. Лицевите подутини бяха спаднали, както беше обещал докторът. Тя не носеше слънчеви очила. Големите й кафяви очи отразяваха светлината. Беше толкова красива, колкото и всяка част от обкръжаващата я среда, по-красива от всички, които смятаха, че са й равни, защото нейната красота беше неочаквана, някак разцъфтяваща с всяка секунда от погледите на наблюдаващите я.

За удобство Тони беше представена като мистериозната приятелка на господин Пастор от Лейк Комо.

Някои части на езерото бяха известни като курорти на скъпите хлапета на Средиземноморието.

Криспи беше свършил работата си добре; беше осигурил достатъчно информация да заинтригува някои от гостите. Онези, които евентуално биха искали да научат повече за тихия господин Пастор, знаеха по-малко, докато тези, които бяха твърде заети със себе си, за да се занимават с Пастор, бяха научили повече неща, повече клюки, което беше тяхно основно занятие.