Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Онези мъже, чиито интереси бяха по-директно — дори изключително — финансови, се чувстваха горди, когато успееха да го хванат за лакътя и да го попитат за очаквания курс на долара или за стабилността на инвестициите в Лондон, Сан Франциско или Буенос Айрес. На този тип събеседници Скофийлд кимваше леко с глава след някое от техните предложения, а поклащаше главата си отрицателно при други. Веждите му се повдигаха незабележимо. Те притежаваха някаква информация, въпреки че Брей нямаше и представа каква беше тя.

След едно подобно запитване от страна на особено настоятелния събеседник, той хвана Тони под ръка и преминаха през огромната арка в следващата претъпкана градина. Вземайки две чаши с шампанско от подноса на сервитьора, Брей подаде една на Тони и докато отпиваше от шампанското си, се огледа наоколо през кристалната рамка.

Без да го беше виждал преди, Скофийлд знаеше, че току-що беше открил граф Гиламо Скози. Италианецът стоеше в ъгъла и разговаряше с две дългокраки момичета, очите му отбягваха техните хищни погледи, оглеждаше се наоколо притеснен. Той беше висок, слаб мъж, един истински кавалер, с опашка и посивяваща коса, която се спускаше на кичури от слепоочията му по съвършено оформената му глава. На ревера му имаше малки цветни панделки, около кръста му имаше тънък златен колан, бродиран с тъмночервено и с голяма катарама. Ако някой пропуснеше да забележи панделките, то със сигурност нямаше да пропусне изключителния пояс; Скози носеше своите знаци постоянно. В края на петдесетте си години графът беше представител на Белло Романо; нито един сицилиано не беше допълзявал до леглото на неговите наследници и за бога, светът трябваше да знае това.

— Как ще успееш да го откриеш? — попита Антония, отпивайки от виното.

— Мисля, че току-що го открих.

— Него? Онзи там ли? — попита тя. Брей кимна. — Прав си. Виждала съм снимката във вестниците. Той е любим обект на папараци. Смяташ ли да му се представиш?

— Не мисля, че ще ми се наложи. Освен ако не греша, той гледа точно към мен. — Скофийлд посочи към блок масата. — Нека отидем до края на масата при сладките. Той ще ни забележи.

— Но как ще те познае?

— Криспи. Нашият добронамерен посредник може и да не си е дал труда да ме опише, но е адски сигурно, че не е било необходимо да ме описва, когато съм с някой като теб. Не и на човек като Скози.

— Но тогава аз носех онези слънчеви очила.

— Много си смешна — каза Брей.

Мина по-малко от минута, когато те чуха подсладения глас зад себе си.

— Синьор Пастор, надявам се.

Те се обърнаха.

— Простете ме… Срещали ли сме се преди? — попита Скофийлд.

— Мисля, че трябва да го направим — каза графът, подавайки ръката си. — Скози. Гиламо Скози. Приятно ми е да се запозная с вас.

Неспоменаването на титлата я беше изтъкнало още повече.

— О, разбира се. Граф Скози. Казах на онзи прекрасен приятел, Криспи, че ще ви се обадя. Пристигнахме тука преди около час и беше доста оживено. Разбира се, щях да ви позная, но съм изненадан, че вие ме познахте.

Скози се засмя, показвайки зъбите си, които бяха съвършено бели и съвършено правилни, което говореше, че беше невъзможно да са истински.

— Криспи наистина е прекрасен човек, но се страхувам, че си пада малко мошеник. Той беше възхитен от ла белла синьорина. — Графът сведе глава към Антония. — Когато я видях, открих и вас. Както винаги, вкусът на Криспи е непогрешим.

— Извинете ме. — Скофийлд докосна ръката на Тони. — Граф Скози, моята приятелка, Антония… От Лейк Комо… — Първото име и езерото казаха всичко; графът взе ръката й и я повдигна към устните си.

— Едно божествено създание. Рим трябва да ви вижда по-често.

— Твърде сте любезен, Ваше Височество — каза Антония, като че ли беше родена да присъства на Феста Вила Десте.

— Наистина, господин Пастор — продължи Скози. — Осведомиха ме, че много от моите братя са ви ядосали с въпросите си. Извинявам се от тяхно име.

— Няма нужда. Страхувам се, че описанието на Криспи включва по-важни неща. — Брей се усмихна с обезоръжаващо удоволствие. — Когато хората научат с какво се занимавам, започват да задават въпроси. Свикнал съм с това.

— Проявявате голямо разбиране.

— Не е трудно. Бих искал да съм толкова просветен, колкото много хора си мислят, че съм. Обикновено просто се опитвам да реализирам решенията, направени преди аз да се окажа там.

— Но в тези решения — каза графът — са заложени познания, нали?