Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Петдесет милиона ?

Явно задейства; вторият връх беше достигнат. Дори за човек като Гиломо Скози парите бяха шокиращи. Неговите арогантни устни бяха разтворени от учудване. Сега беше моментът да настъпи усложнението, да го обърка отново.

— Разбира се, сумата е условна. Това е максималната цифра, която изисква незабавен отговор, премахвайки необходимостта от следващи срещи и доставяне на услугата до седем дни. Няма да е лесно. Старецът се охранява денонощно от своите сабати — това са глутница луди кучета, които… — Скофийлд спря. — Но тогава аз няма да ви казвам нищо друго, свързано с Хасан ибн ал Сабах, нали? От това, което разбирам, корсиканецът го е следвал твърде плътно. Принцът предлага на всяка цена да бъде програмирано някакво убийство…

— Стига! — прошепна Скози. — Кой сте вие, Пастор? Трябва ли името да ми говори нещо? Пастор? Свещеник? Вие да не сте някой висш свещеник, изпратен да ме изпитва? — Гласът на италианеца се издигна неочаквано. — Говорите за неща, погребани в миналото. Как смеете?

— Говоря за петдесет милиона щатски долара и не ми казвайте, или на клиента ми, че нещата са погребани. Баща му беше погребан като гърлото му беше разпрано от брадата до яката от някакъв маниак, изпратен от Съвета. Проверете досиетата си, ако ги пазите. Ще го откриете. Клиентът ми иска да получи своето обратно и желае да плати за това петдесет пъти повече, отколкото чичо му е платил някога. — Брей спря за миг и поклати глава неодобрително и разочаровано. — Това е лудост! Казах му, че за половината пари мога да му осигуря законна революция, подкрепена от Обединените нации. Но той го иска по този начин. Чрез вас. И мисля, че знам защо. Той ми каза нещо; не знам дали е част от посланието, но ще ви го предам. Той каза: „Пътят на Матарезе е единственият път. Те ще видят моята вяра“. Той иска да се присъедини към вас.

Гиламо Скози се отпусна; краката му се притиснаха към стената на фонтана, ръцете му висяха неподвижно край тялото.

— Какво право имате да ми говорите тези неща. Вие сте луд, ненормален. Не зная за какво ми говорите…

— Наистина ли? Значи сме сбъркали адреса. Е, ще открием верния адрес; ще го открием. Ние знаем паролата, знаем какъв ще е отговорът.

— Каква парола?

— Пер ностро… — Скофийлд приглуши гласа си, погледът му беше прикован върху устните на Скози на мъглявата светлина. Неволно устните се разтвориха. Италианецът искаше да изрече третата дума, да завърши фразата, която беше живяла в продължение на седемдесет години из отдалечените хълмове на Порто Вечио.

Думата не беше произнесена. Вместо това Скози прошепна отново, като явно шокът беше заменен от тревога, почувствана толкова дълбоко, че едва можеше да бъде чут.

— Мили боже, вие не можете… Вие не трябва… Откъде сте дошли? Какво са ви казали?

— Достатъчно, за да разбера, че съм открил когото трябва. Един от тях, на всяка цена. Ще се споразумеем ли?

— Недейте да гадаете, господин Пастор! Или каквото и да е името ви. — Сега имаше гняв в гласа на италианеца.

— И Пастор ще свърши работата. Добре, получих моя отговор. Сега е ваш ред. Ще съобщя на клиента си — обърна се Брей.

— Алто! 12 12 Спрете! (ит.). — Б.пр.

— Перке? Ке коза? 13 13 Защо? Какво има? (ит.). — Б.пр. — подхвърли Скофийлд през рамо, без да се помръдне.

— Италианският ви е много бърз, много плавен.

— Същото важи и за още няколко езика. Това помага, когато пътуваш много. Аз пътувам много. Какво искате?

— Ще останете тук, докато кажа, че можете да си тръгнете.

— Наистина ли? — каза Скофийлд, обръщайки се с лице към Скози отново. — Каква е целта? Нали получих отговора си?

— Ще направите това, което ви кажа. Трябва само да извикам и адютантът ми ще бъде до вас, за да не ви позволи да си тръгнете, както възнамерявате.

Брей се опита да разбере. Този властен консилиере можеше да отрича всичко — в края на краищата, той не каза нищо, а и някакъв странен американец го следваше при това. Той също можеше да извика и за помощ; или просто да си тръгне и да изпрати въоръжените си хора да го намерят. Можеше да направи което и да е от тези неща. То беше част от Матарезе. Признанието беше част от Матарезе. Но той не избра нито едно от тях.

Тогава Скофийлд си помисли, че разбира. Гиламо Скози, бързо мислещият индустриален пират с манталитета на Боржа, не беше сигурен как да постъпи. Той беше завладян от една дилема, която внезапно го обърка. Всичко се беше случило толкова бързо, че той не беше готов да вземе някакво решение, затова и не взе никакво.