Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Надявам се да е така, иначе страшно много пари биха отишли на вятъра.

— Да бъдат отнесени от пустинния вятър — изясни Скози. — Защо си мисля, че всъщност сме се срещали и преди, господин Пастор?

Внезапният въпрос беше очакван от Скофийлд; винаги съществуваше вероятност подобен въпрос да бъде зададен и той беше винаги готов за него.

— Ако беше така, щях да си спомня, но мисля, че трябва да е било в американското посолство. Там празненствата никога не са били толкова величествени, но затова пък винаги е имало толкова много хора.

— Значи вие се движите из посланическите среди?

— Едва ли може да се каже, че се движа, но понякога съм канен на техните събирания. — Брей се усмихна полунеодобрително. — Струва ми се, че понякога някои мои сънародници се интересуват от въпроси, също както и вашите приятели тук, в Тиволи.

— Информацията често е пътят към героичната национална кариера, господин Пастор. Вие сте един твърде скромен герой — промърмори Скози.

— Не е точно така. Просто трябва да си изкарвам прехраната. Това е всичко.

— Не бих си губил времето да преговарям с вас — каза Скози. — Откривам един опитен търговец.

— Това е твърде лошо — отвърна Скофийлд, запазвайки тона в своя глас точно толкова, колкото беше необходимо, за да бъде уловено от вътрешната антена на италианеца. — Мислех си, че можем да поговорим малко.

— О? — Графът погледна към Антония. — Но ние отегчаваме белла синьорина!

— Ни най-малко — каза Тони. — Научих повече за моя приятел през последните няколко минути, отколкото през цялата минала седмица. Но аз умирам от глад…

— Не казвайте ни дума повече — прекъсна я Скози, като че ли гладът й беше въпрос за оцеляване на цялата компания. Той вдигна ръката си. За секунди един млад, тъмнокож мъж, облечен във фрак, се появи до него.

— Моят адютант ще удовлетвори всички ваши нужди, синьорина. Казва се Паоло и, между другото, е чаровен танцьор. Струва ми се, че жена ми го е научила на това.

Паоло се поклони, отбягвайки погледа на графа и предложи ръката си на Антония. Тя я прие, пристъпи напред, лицето й се обърна към Скози и към Брей.

— Чао — каза тя, погледът й пожела на Скофийлд наслука.

— За завиждане сте, господин Пастор — отбеляза граф Гиламо Скози, наблюдавайки отдалечаващата се фигура в бяло. — Тя е божествена. Купили сте си я в Комо?

Брей погледна към италианеца. Скози имаше предвид точно това, което беше казал.

— Да си призная, не съм сигурен дали тя изобщо някога е била там — отвърна той, знаейки, че двойната лъжа щеше да бъде разобличена; графът можеше съвсем лесно да провери това. — Всъщност, един приятел от Ар Риар ми даде един телефонен номер, на който да се обадя на езерото. Тя се присъедини към мен в Ница. Откъде, никога не попитах.

— Бихте ли я попитали, въпреки това, ако нямате нещо против, за нейните ангажименти? Кажете й, че колкото по-скоро, толкова по-добре за мен. Тя ще може да се свърже с мен чрез офисите на Паравацини в Торино.

— Торино?

— Да, нашите заводи на север. Фиат на Анели привлича далеч повече вниманието, но мога да ви убедя, че Скози-Паравацини управляват Торино — също както и голяма част от Европа.

— Никога не съм го знаел.

— Наистина ли? Мислех, че поне част от вашето желание, „да си поговорим“, се дължи точно на това.

Скофийлд изпи част от шампанското си и заговори веднага щом отдели чашата от устните си.

— Мислите ли, че можем да излезем навън за минута-две? Имам поверително послание за вас от един клиент от — да речем Арабския залив. Това е причината, поради която съм тук тази вечер.

Очите на Скози се замъглиха.

— Послание за мен? Естествено, както по-голямата част от Рим и Торино, срещал съм се случайно с много джентълмени от тази зона, но не мога да си спомня някакво име. Но, разбира се, ще се поразходим. Вие ме заинтригувахте.

Графът тръгна напред, но Брей го спря с жест.

— Бих искал да не ни виждат, че излизаме заедно. Кажете ми къде ще бъдете и аз ще дойда след двадесет минути.

— Колко необичайно. Добре. — Италианецът спря. — Фонтанът на Иполито. Знаете ли го?

— Ще го намеря.

— Твърде далеч е. Би трябвало да няма никой наоколо.

— Това е чудесно. След двадесет минути.

Скофийлд кимна и двамата се обърнаха и тръгнаха в противоположни посоки през тълпата.

Нямаше никакви светлини при фонтана и никакви звуци, които да притесняват мъжа, който се изкачи по скалите и тихо тръгна през шумата. Брей се надяваше, че Скози не беше наредил на своите адютанти да стоят наоколо. Ако беше го направил това, Скофийлд щеше да му изпрати послание да уреди втора, незабавна среща.