Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Скофийлд се отправи към вратата, извинявайки се на множеството виещи се тела, и бавно я отвори, ръката му беше върху браунинга под сакото. Зад вратата имаше едно тясно, виещо се стълбище от дебел червен камък; той чуваше стъпките горе.

Дочуваха се и други звуци. Някакви мъже крещяха, после два гласа се извисиха в отговор, единият по-силен, но по-спокоен, другият беше на ръба на истерията. Последният глас принадлежеше на граф Гиламо Скози.

Брей тръгна нагоре по стълбите, опирайки гърба си о стената, държейки браунинга плътно до тялото си. При първия завой имаше някаква врата, но гласовете не идваха откъм нея; те бяха по-нагоре, зад втората врата, диагонално над третата площадка. Скози вече крещеше. Скофийлд беше достатъчно близо, за да чува думите.

— Той говореше за Бригадите и — о, господи! За овчаря! За корсиканците! Той знае ! Мила майчице, той знае.

— Тишина! Той се преструва. Не знае нищо. Беше ни казано, че може да постъпи така; старецът му се е обадил и е знаел някои конкретни факти. Повече, отколкото предполагаме, и това е тревожно, уверявам ви.

— Тревожно! Та това е катастрофа! Една дума, едно щракване с пръсти, един дъх и аз ще бъда разорен, навсякъде!

— Ти? — изрече по-силният глас властно. — Ти си нищо, Гиламо! Ти си само това, което ние ти кажем да бъдеш. Запомни това… Ти избяга, разбира се. Ти не му остави и най-малкото съмнение, че всичко, което ти е казал, е истина.

Настъпи къса пауза.

— Обадих се на моя телохранител, казах на американеца да остане там, където беше. Той е под дулото на пистолета, все още до фонтана.

— Ти какво? Оставил си го с някакъв телохранител ? Един американец? Ти луд ли си? Това е невъзможно. Той не е нищо подобно!

— Той е американец, разбира се, че е! Говори американски английски — съвършен американски. Използва името Пастор и аз ви го казах.

Нова пауза, този път по-дълга, напрежението беше наелектризирано.

— Ти винаги си най-слабата връзка, Гиламо; ние знаем това. Но сега ти си се закопал твърде много. Оставил си един открит въпрос, където е можело да няма въпроси! Този мъж е Василий Талеников! Той сменя езиците както хамелеона цветовете, а ще убие телохранителя с не повече усилия, отколкото да смачка някоя хлебарка. Ние не можем да си позволим да те оставим жив, Гиламо. Не трябва да остава никаква връзка. Никаква.

Тишина… Кратка, нарушена от пистолетен изстрел и от последвалия го издъхващ вопъл. Гиламо Скози беше мъртъв.

— Оставете го! — изкомандва непознатият консилиере на Матарезе. — Ще го намерят на сутринта, колата му ще бъде на дъното на дефилето на Хадриан. Отидете и открийте този „Пастор“, този неуловим Талеников! Той няма да ви се даде жив, затова не се и опитвайте. Открийте го. Убийте го… И момичето в бяло, нея също. Убийте ги и двамата.

Скофийлд залегна на тясното стълбище, зад завоя. Последните думи, които чу иззад вратата горе обаче, бяха толкова странни, толкова сковаващи, че той почти спря, изкушен да стреля към убийците, които се появиха, и да отиде, за да се срещне с непознатия мъж, който ги изпрати.

— … Скози! Боже господи! Свържете се с Торино. Кажете им да се обадят на орлите, на котката. Трябва да ги погребем…

Нямаше време за мислене, той трябваше да се свърже с Антония, трябваше да я изведе от Вила Десте. Затвори вратата и се спусна надолу към всеобщата лудост. Внезапно забеляза редицата столове, наредени до стената, повечето бяха празни, върху някои бяха оставени шапки, кожи или други атрибути.

Ако можеше да елиминира един от преследвачите, предимството му щеше да се умножи. Един човек, биейки тревога, щеше да бъде далеч по-малко ефективен, отколкото двама. А имаше и още нещо. Беше много по-вероятно някой заловен, убеден, че животът му скоро ще свърши, да издаде своята идентичност, за да опита да се спаси. Той се обърна към стената, ръцете му бяха поставени върху рамката на стола, един кавалер, който беше изпил твърде много вино.

Тежката врата се тресна и се отвори, и първите двама от убийците изскочиха, компаньонът им ги следваше отблизо. Първият се отправи към френския прозорец и към стълбището за терасата отдолу. Вторият тръгна към края на дансинга покрай отдалечената арка.

Скофийлд тръгна напред, друсайки тялото си в серия от гърчове, като че ли беше самотен танцьор, влуден от ударните звуци на рок музиката; той не беше единствената гротеска следствие пиянство; имаше още няколко подобни на претъпкания дансинг. Настигна втория мъж и пресегна ръката си през рамото му, хващайки ръката му върху кобура под сакото, обездвижвайки оръжието вътре и хващайки дръжката през плътта, насочвайки дулото към гръдния кош на мъжа. Италианецът се бореше; беше безполезно и след секунди той го разбра. Брей замахна с дясната си ръка към диафрагмата на мъжа и заби пръстите си под основата на ребрата с такава сила, че мъжът изкрещя.