Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Изстрелите усилиха хаоса; писъци на ужас изпълниха елегантните тераси на Вила Десте. Брей хвана Антония; тя се беше залепила до стената.

— Добре ли си?

— Жива съм.

— Хайде!

Те откриха процеп в стената, малко поточе се спускаше към басейна отдолу. Прескочиха и побягнаха надолу към утъпканата пътека, някаква алея, оградена и от двете страни, от нещо, което се оказа стотици каменни статуи, изпускащи монотонно водни струи. Светлини се процеждаха през дърветата; сцената беше изключително мирна, неподхождаща, но все още ненарушена от влудяващия хаос на терасите горе.

— Право напред — каза Скофийлд. — В края има един водопад и друго стълбище. Ще се върнем пак горе.

Те побягнаха през тунела от ниски клони, мъглата от влагата се смеси с потта по лицата им.

Антония падна, дългият черен шлифер на раменете й беше закачен от някакъв нисък клон. Брей спря и я повдигна.

— Еко куа! 15 15 Ето ги! (ит.). — Б.пр.

— Ла донна! 16 16 Жената! (ит.). — Б.пр.

Зад тях се чуваха викове; последваха изстрели. Двама мъже тичаха през плувналите във вода алеи; бяха се превърнали в мишени, осветени от прожекторите на фонтана зад тях. Скофийлд стреля три пъти. Единият мъж падна, държейки се за бедрото; вторият се хвана за рамото, пистолетът му излетя от ръката, когато той се протегна, за да се опре до близката статуя.

Брей и Антония стигнаха до стълбището в края на пътеката. Вход към вилата. Те изтичаха нагоре, качвайки по две стъпала наведнъж, докато достигнаха до паникьосаните тълпи, които тичаха към покрития паркинг.

Навсякъде се виждаха шофьори, стоящи до елегантните автомобили, предпазвайки ги, очаквайки да видят своите работодатели — и като всички шофьори в Италия по това време те си бяха извадили пистолетите; защитата беше всичко. Бяха обучени; бяха подготвени.

Един обаче, не беше достатъчно подготвен. Брей го приближи.

— Това не е ли колата на граф Скози? — попита той, останал без дъх.

— Не, не е, синьор! Отдръпнете се назад!

— Извинявайте.

Скофийлд направи крачка напред към мъжа, достатъчно, за да го изплаши, след това скочи напред, забивайки дулото на пистолета си в слепоочието на шофьора. Мъжът се строполи.

— Влизай! — кресна той на Антония. — Заключи вратите и остани на пода, докато се измъкнем оттук.

Трябваха им почти петнадесет минути, преди да достигнат до магистралата, излизаща от Тиволи. Караха бързо в продължение на шест мили, после навлязоха в една пресечка, по която нямаше движение. Брей отби от пътя, спря и в продължение на няколко минути отпусна главата си върху седалката и затвори очи. Пулсирането намаля. Той се изправи, бръкна в джоба си за цигара и предложи една и на Антония.

— Обикновено не пуша — каза тя. — Но сега ще запаля. Какво стана?

Той запали и двете цигари и й разказа, завършвайки с убийството на Гиламо Скози, загадъчните думи, които чу на стълбището, и идентифицирането на мъжа, който ги беше изрекъл — Паравацини. Подробностите бяха ясни, изводите — още повече. Той само можеше да се радва.

— Те мислеха, че аз съм Талеников; били са предупредени за него. Но не знаят нищо за мен, името ми не е било споменавано. Струва ми се невероятно; Скози ме описа като американец. Те трябва да знаят за това…

— Защо?

— Защото и Вашингтон, и Москва знаят, че Талеников ме търсеше. Те се опитаха да ни вкарат в капан; не успяха и за това предполагат, че сме се свързали…

А дали наистина беше така, питаше се Скофийлд. Единственият, който действително знаеше, че той и руснакът се бяха свързали, беше Робърт Уинтроп, а ако той беше жив, можеше да се разчита на мълчанието му. Останалите от разузнаването нямаха никакво конкретно доказателство, с което да се захванат; никой в действителност не ги бе видял заедно. Все още трябва да се изясни и другото, освен ако…

— Те мислят, че съм мъртъв — каза той високо, гледайки втренчено през цигарения дим към предното стъкло. — Това е единственото обяснение. Някой им е казал, че съм мъртъв. Това трябваше да се разбира под „невъзможно“.

— Защо ще им казват това?

— Бих искал и аз да знам. Ако това беше чисто разузнавателна маневра, можеше да бъде по причина като например да се спечели време, да се отхвърли опозицията, да се следва собственият капан. Но тук няма нищо подобно, не може да има. Матарезе има връзка до съветските и американските операции — не се съмнявам в това нито за миг — но обратната връзка не съществува. Не разбирам…