Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Но ти ще се изложиш на голяма опасност? — Тя докосна ръката му отново.

— Не чак толкова, колкото Талеников. Доколкото си спомням, според Матарезе аз съм мъртъв. Той не е. Точно поради това ние ще трябва първи да му изпратим съобщение. Трябва да го предупредим.

— За какво?

— Че всеки, който се скита из Ленинград и търси информация за процъфтяващото старо петербургско семейство на име Ворошин, най-вероятно ще получи куршум в главата. — Брей запали колата. — Той е див — каза той. — Трябва да търсим наследниците — или така си мислим — защото имаме техните имена. Но има още някой такъв, че всички от тях означават твърде малко без него.

— Кой е той?

— Овчарчето. Той е този, който в действителност трябва да намерим, а аз нямам и най-малката идея как да се доберем до него.

Талеников стигна до средата между двете пресечки, забелязвайки светлините на американското посолство надолу по улицата. Тъкмо навреме, беше мислил за Беоулф Агейт през по-голямата част от деня. Беше му необходим почти цял ден, за да осмисли новините от телеграмата на Скофийлд. Самите думи не означаваха нищо, един търговски доклад до директора на вътрешния офис по отношение на италианския внос на финландски кристал, но новата информация беше озадачаваща и сложна. Скофийлд беше постигнал изключителен успех и то за много кратко време.

Беше открил първата връзка; това беше Скози — първото име от списъка на гостите на Гилом дьо Матарезе — и мъжът беше мъртъв, убит от онези, които го контролираха. Поради това, предположението на американеца в Корсика, че членовете на Съвета на Матарезе не са наследници, а подбрани, се оказа вярно. Матарезе беше превзет, една смесица от наследници и узурпатори. Това се връзваше с думите на умиращия Алексей Крупской в Москва.

Матарезе се криеше в продължение на години. Никой не можеше да се свърже с тях. После се върнаха отново, но не бяха същите, убийства… без клиенти. Безсмислена касапница без модел… Парализирани правителства.

Наистина бяха нов Матарезе и определено по-опасни, отколкото култовите фанатици, посветени на платените политически атентати. Освен това Беоулф беше прибавил едно предупреждение в своята телеграма. Матарезе предполагаха, че списъкът им е бил открит; издирването на семейство Ворошин в Ленинград определено щеше да бъде по-трудно, отколкото предполагаше само преди няколко дни.

Имаше хора, които очакваха в Ленинград някой да започне да задава въпроси за фамилията Ворошин. Но не и мъжете или мъжът, с който щеше да се свърже, мислеше си Талеников, потропвайки с крака от студа, оглеждайки се за знак от автомобила и човека, който трябваше да го посрещне и да го откара на изток до Хамина, близко до съветската граница.

Скофийлд беше тръгнал за Париж с момичето, американецът щеше да продължи до Англия, след като уредеше процедурите във Франция. Корсиканката беше издържала на тестовете на Беоулф Агейт, каквито и да бяха те. Тя щеше да живее и да бъде тяхна свръзка. Но както Василий беше започнал да разбира, Скофийлд рядко оперираше по проста линия; имаше и трета страна, мениджърът на хотел „Тавастиан“ в Хелзинки.

След като стигнеше в Ленинград, Талеников щеше да изпрати телеграма на мениджъра с това, което щеше да може да зашифрова като информация, а в замяна на това пък мъжът щеше да чака за пряк телефонен разговор с Париж и да предаде кодовете от Ленинград. Тогава щеше да дойде редът на жената да се свърже със Скофийлд в Англия. Василий знаеше, че проследяването на трафика на телеграми беше един от специалитетите на КГБ; единственият сигурен път, за да бъде това елиминирано, беше да се използва оборудване на КГБ. Някак си той трябваше да се добере до такова.

Един автомобил се отби от пътя, светлините премигнаха веднъж, шофьорът носеше червено шалче, единият край на което беше напъхан в тъмното кожено яке. Талеников прекоси тротоара и седна на предната седалка до шофьора. Той се връщаше обратно в Русия.

Град Вайникала се намираше на северозападния бряг на езерото; от другата страна беше Съветският съюз, по югоизточния бряг патрулираха екипи от войници и кучета, като го правеха по-скоро от скука, отколкото от заплаха някой да проникне или да избяга. Когато КГБ първи научиха за това, удължиха следенето, излагайки хората си на смразяващите ветрове през зимните месеци, но успяха да го направят твърде опасен маршрут, за да бъде използван за бягство; а през лятото безкрайният поток от туристически визи към и от Талин и Рига, и още повече за Ленинград, направиха тези градове най-лесните изходни пунктове към свободата. Като резултат от това в северозападните гарнизони по протежение на финландската граница бяха изпращани най-зле мотивираните руски военни служители, често сбирщина от неудачници и пияници, командвани от мъже, които бяха наказани за бивши грешни решения. Граничният пункт Вайникала беше най-логичното място да се влезе в Русия; дори кучетата бяха третокласни.