Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Малеткин. Пьотр Малеткин. От Гродро, на север, до полската граница. Беше в началото на петдесетте си години, лицето потвърждаваше това — считаше се за разумен, макар и не много вдъхновен професионалист, който вършеше работата си тихо, ефикасно, но без нищо повече. С натрупването на стаж се беше издигнал в КГБ, но отсъствието на инициатива у него го отпрати на служба във Виборг.

Американците бяха направили добър избор, избирайки го да работи за тях. Той беше един мъж, обречен на вечна незначителност от собствената си незначителност, макар и достатъчно издигнат, за да се занимава с шифри и схеми, поради натрупания си стаж. Вторият по длъжност във Виборг беше стигнал до края на един твърде безславен път. Сега можеше свободно да излее възмущението си. Обещанията за един по-богат живот бяха хубави подбуди. Той винаги можеше да бъде разстрелян, пресичайки леда при последното си пътуване към Вайникала. Никой нямаше да го изпусне, един малък успех за американците, едно малко смущение за КГБ. Но всичко се беше променило сега. Пьотр Малеткин щеше да стане много важен човек. Той самият щеше да го разбере в мига, в който Василий се покаже в прозореца, тъй като лицето на предателя беше слабо познато на Талеников, но лицето на дезертьора бе много добре познато на Малеткин. Всеки пункт на КГБ навсякъде по света търсеше Василий Василевич Талеников.

Под прикритието на заснежения бряг той пропълзя назад около двайсет метра зад автомобила, тогава излезе на пътя. Малеткин или беше се замислил дълбоко, или беше полузаспал. По нищо не личеше, че беше видял някого — не си обърна главата, не си угаси цигарата. Чак когато Василий беше на три метра от него, предателят размърда раменете си и лицето му се обърна към стъклото. Талеников обърна глава настрани, като че ли проверяваше пътя зад себе си, докато вървеше; той не искаше лицето му да бъде забелязано, преди да стигне до прозореца. Застана точно пред вратата, главата му беше скрита над покрива.

Чу тракането на ръчката и почувства краткия полъх на топлината откъм колата. Както очакваше, лъч от фенерче се стрелна откъм седалките; той се наведе и показа лицето си, „Граз“ се появи на отворения прозорец.

— Добро утро, другарю Малеткин. Вие сте Малеткин, нали?

— О, господи! Вие!

С лявата си ръка Талеников се протегна и хвана фенерчето, обръщайки го бавно надолу. В действието му нямаше никакво притеснение.

— Не се разстройвай — каза той. — Имаме нещо общо помежду си. Защо не ми дадеш ключовете?

— Какво… Какво? — Малеткин беше парализиран, той не можеше да говори.

— Дай ми ключовете, моля! — продължи Василий. — Ще ти ги дам веднага, когато вляза вътре. Ти си нервен, другарю, нервните хора правят нервни неща. Не желая да подкараш колата без мен. Ключовете, моля!

Злокобното дуло на „Граз“ беше само на няколко сантиметра от лицето на Малеткин. Погледът му бързо се стрелкаше между пистолета и Талеников, той посегна към контактния ключ и извади ключовете.

— Ето — прошепна.

— Благодаря ти, другарю. Ние сме другари, ти знаеш това, нали? Няма да има никакъв смисъл някой от нас да се опита да се възползва от критичното положение на другия. И двамата ще загубим.

Талеников заобиколи предницата на колата, вървейки по заснежения бряг и седна на предната седалка до намусения предател.

— Хайде, полковник Малеткин — трябва да си полковник вече, нали? Нямаш причина да си толкова враждебен. Искам да чуя всички новини.

— Само временно съм полковник; рангът ми не е постоянен.

— Срамота. Никога не сме оценявали достойнствата ти, нали? Добре, сигурно сме грешили. Виж какво си успял да постигнеш точно под носовете ни. Трябва да ми разкажеш как си го направил. Но в Ленинград.

— Ленинград?

— Да, на няколко часа път е от Зеленогорск, не е чак толкова далече и съм сигурен, че вторият по ранг във Виборг може да си измисли достатъчно разумно обяснение за едно такова пътуване. Ще ти помогна. Много съм добър в тия неща.

Малеткин преглътна, очите му бяха приковани върху Василий.

— Трябва да бъда във Виборг утре сутринта. Имам инструктаж с патрулите.

— Заповядай на някой друг да го направи. Всеки обича, когато му бъдат делегирани права. Показва, че хората са оценявани.

— Да, но то беше делегирано на мен — каза Малеткин.

— Не разбра ли какво имам предвид? Между другото, къде са ти банковите сметки? В Норвегия, Швеция, Ню Йорк? Със сигурност не са във Финландия, щеше да бъде глупаво.