Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Финландците обаче не бяха такива, нито пък бяха загубили омразата си към руските нашественици, които бяха нахлули в страната им през хиляда деветстотин тридесет и девета година. Също както се бяха проявили като истински майстори на езерата и горите тогава, отблъсквайки цели дивизии чрез блестящо приложени клопки, бяха останали такива майстори и след четирийсет години. Преди Талеников сам да беше ескортиран по една тясна ледена ивица и да беше преведен зад патрулите над заснежените брегове, той не знаеше, че граничен пункт Вайникала се беше превърнал в маршрут за бягство от значителна величина. Той вече не беше за пренебрегване.

— Ако някога — каза той на финландеца, който го беше превел през последния етап на пътуването му — някой от вас, хората на Вашингтон, желае да се прехвърли при онези болшевишки копелета, спомнете си за нас, защото ние не забравяме.

Иронията не беше напуснала Василий Василевич Талеников, бившият майстор стратег на КГБ.

— Трябва да сте внимателни с подобни предложения — каза той. — Откъде знаеш, че не съм съветско растение?

Финландецът се усмихна.

— Проследихме те до „Тавастиан“ и направихме някои наши проучвания. Ти си изпратен от най-добрия, който може да се намери. Той ни беше използвал при редица различни балтийски операции. Предай на Тихия нашите поздрави. — Мъжът протегна ръката си. — Трябва да са извършени приготовленията, за да те преведат на юг през Виборг до Зеленогорск — продължи съгледвачът.

— Какво? — Талеников не беше изисквал това; той беше дал да се разбере, че след като влезе в Съветския съюз, предпочита да остане сам. — Не съм те молил да правиш това. Не съм плащал за това.

Финландецът се усмихна снизходително.

— Решихме, че това е най-добре; ще бъде най-бързо за теб. Продължавай да вървиш два километра по този път. Ще намериш една кола, паркирана до снежния бряг. Попитай мъжа за времето, като му кажеш, че колата ти се е счупила, но говори на руски; казват, че добре се справяш. Ако мъжът ти отговори, и после започне да навива часовника си, това е твоят човек.

— Наистина мисля, че не е необходимо — противопостави се Василий. — Смятах сам да уредя това — за улеснение и на двама ни.

— Каквото и да можеше да си уредиш, това ще е по-добро; скоро ще се зазори и пътищата ще бъдат наблюдавани. Няма за какво да се тревожиш. Мъжът, с когото ще се срещнеш, беше платен агент на Вашингтон в продължение на дълго време. — Финландецът се усмихна отново. — Той е вторият по ранг от КГБ — Виборг.

Талеников отвърна на усмивката. Гневът, който го беше споходил, се изпари. С едно изречение неговият съгледвач беше осигурил отговорите на няколко проблема. Ако да ограбиш крадеца беше най-сигурната форма на кражбата, то да си дезертьор и да изстискаш информация от един предател, беше дори още по-сигурно.

— Вие сте забележителни хора — каза той на финландеца. — Сигурен съм, че бизнесът ни ще продължи да се развива добре.

— Защо не? Географията продължава да ни занимава. Имаме още проблеми за разрешаване.

Талеников трябваше да попита.

— Още? След толкова много години?

— Това никога не спира. Ти си щастлив, приятелю, не трябва да живееш с дивата, непредсказуема мечка в задния си двор. Опитай понякога, наистина е потискащо. Не си ли чувал, ние пием твърде много?

Василий видя колата в далечината, една черна сянка сред другите сенки, заобиколени от снега на пътя. Зазоряваше се, след около час слънцето щеше да разпръсне своите жълти лъчи над арктическите мъгли и мъглите щяха да изчезнат.

Като дете беше стоплен той от това слънце. Беше си у дома. Бяха минали толкова много години, но никога не беше усетил чувството за завръщане, нямаше радост от възможността да види познати гледки, може би познато лице… Остаряло твърде много, също както и той самият беше остарял.

Това не му носеше никакви емоции, всичко беше пресметнато. Твърде много се беше случило; беше му студено и зимното слънце щеше да го топли при това пътуване. Имаше само едно семейство на име Ворошин. Той приближи колата, оставяйки колкото се може по-вдясно, в трудно забележимото пространство, „Граз“ беше в дясната му ръка, върху която имаше ръкавица. Той пристъпваше бавно, придържайки се близо до земята, докато се изравни с предницата на колата. Надигна глава и погледна към мъжа вътре.

Светлината от цигарата донякъде освети слабо познатото лице. Талеников го беше виждал и преди, на снимката от някакво досие, или може би по време на някое кратко посещение в Рига, което беше твърде незначително, за да си го спомни. Той дори си спомни името на мъжа, а името му възвърна спомените от фактите.