Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— В град Атланта. В една банка, притежавана от арабите.

— Добра мисъл. — Талеников му подаде ключовете. — Е, ще тръгваме ли, другарю?

— Това е лудост — каза Малеткин. — Там ще бъдем мъртви.

— Е, поне не веднага. Имаме малък бизнес в Ленинград.

Вече беше пладне, когато преминаха по моста Киров, край летните градини, покрити със сняг, и на юг към огромния булевард, наречен Невски проспект. Талеников мълчаливо гледаше през прозореца паметниците на Ленинград. Кръвта на милиони беше пожертвана, за да се превърне замръзналата кал и мочурищата на река Нева във витрината на Петър Първи към Европа.

Стигнаха до края на проспекта под блестящия шпил на сградата на Адмиралтейството и завиха надясно към кея. Там, по продължение на реката, се издигаше Зимният дворец; ефектът му върху Василий беше същият, както всеки път, когато го видеше. Накара го да се замисли за Русия, която веднъж беше завършила тук.

Нямаше време за такива спомени, дори за Ленинград, който трябваше да претършува през следващите няколко дни, въпреки че по ирония, точно този Ленинград и тази Русия го бяха довели тук. Принц Андрей Ворошин е бил част и от двете.

— Мини по моста Анихов и завий наляво — нареди той. — Карай към района със старите къщи. Ще ти кажа къде да спреш.

— Какво има там — попита Малеткин, страхът му нарастваше с всяка измината пресечка, с всеки мост към центъра на града.

— Изненадан съм, че не знаеш, а трябваше. Има една редица незаконни общежития и точно толкова незаконни евтини хотели, които, според някои официални вестници, имат ревизионистични отношения.

— В Ленинград?

— Но ти не знаеш за това, нали? — каза Талеников. — И никой никога не ти е казвал. Ти беше следен, другарю. Когато аз бях базиран в Рига, онези от нас, които бяха ръководители на сектори, често се събирахме тук и използвахме този район за конференции, които искахме да държим в тайна, защото засягаха нашите собствени хора в сектора. Мисля, че тук за първи път чух името ти.

— Моето? Някой ме е наклеветил.

— Не се тревожи, аз отхвърлих обвиненията и те защитих. Теб и другия човек от Виборг.

— Виборг? — Малеткин изпусна контрола върху волана, колата изви и за малко се размина с идващия насреща камион.

— Съвземи се — изсъска Василий. — Една катастрофа ще изпрати и двама ни в черните стаи на Люблянка.

— Но Виборг — повтори изненаданият предател. — КГБ — Виборг? Знаеш ли какво говориш?

— Съвсем точно — отвърна Талеников. — Двама информатори от един и същ източник, без да знаят един за друг. Това е най-акуратния начин да се провери информацията. Но ако единият научи за другия, той и без това притежава най-доброто от двата свята. Не си ли съгласен? В твоя случай предимствата ще бъдат неизчислими.

— Но кой е той!?

— По-късно, приятелю. По-късно. Ако ми сътрудничиш изцяло и във всичко, ще научиш името му, когато си тръгна.

— Съгласен съм — каза Малеткин, като започна да се съвзема.

Талеников се облегна назад в седалката, когато продължиха по натоварената „Седовая“, по препълнените улици на старинния район, така нареченият „Донвашен“. Патината по чистите тротоари и излъсканите с пясък сгради прикриваха нарастващото напрежение, характерно за този район. Две или три семейства живееха в един апартамент, четири или пет души спяха в една стая. Това щеше да експлодира един ден.

Василий погледна към предателя до себе си. Той презираше този мъж. Само допреди минути Малеткин си мислеше, че ще му бъде дадено предимство, за което не беше мечтал: името на високопоставения офицер от КГБ, от собствения му район, предател също както и него, който можеше да бъде манипулиран безмилостно. Не му се налагаше да направи почти нищо, за да получи това име. Щеше да му бъде дадено — с три думи, без да е необходима друга идентификация. И, разбира се, то щеше да бъде фалшиво. Пьотр Малеткин нямаше да бъде убит от американците, пресичащи леда при Вайникала, а след съд, при бараките на Виборг. Така действаше политиката по отношение на незначителните мъже, мислеше си Василий, когато разпозна сградата, която търсеше.

— Спри на следващия ъгъл, другарю — каза той. — Почакай ме. Ако човекът, който искам да видя, не е там, ще се върна веднага. Ако той е вкъщи, ще се забавя около час.

Малеткин отби вдясно зад групата велосипеди, заключени към един стълб на завоя.

— Запомни — продължи Талеников, — че имаш две алтернативи. Можеш да отидеш в щабквартирата на КГБ — намира се на „Лиговски проспект“, между другото — и да ме издадеш; това ще доведе до верига от признания и като резултат — твоята екзекуция. Или можеш да ме изчакаш, да направиш това, което ти кажа, и ще успееш да получиш името на някой, който може да ти донесе настоящи и бъдещи отличия. Ще закача на куката ти един много важен човек.