Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Талеников затвори вратата.

— Още няма един часът — каза той, хващайки ръката й. — Мислех, че ще спиш. Надявах се, че ще разбереш това. Освен това навън е адски студ, едва ли е сезонът за летни рокли.

— Знаех, че ще забележиш това. Повечето мъже не го правят, но ти не можеше да не го забележиш.

Той хвана раменете й, говорейки бързо.

— Натресох ти ужасни неприятности, съжалявам. Ще си тръгна незабавно. Разкъсай дрехите си, кажи им, че си се опитала да ме спреш. Ще вляза в някой апартамент горе и…

— Василий, изслушай ме. Този човек не работи за нас. Той не е от КГБ.

Талеников се върна при мъжа на пода. Той бавно се съвземаше, опитвайки се да се изправи, и в същото време да се ориентира.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Ще започна с това, че е англичанин, руският му го издава. Когато спомена името ти, аз се престорих на шокирана, ядосана от това, че нашите хора ме считат за способна да приютя един предател. Казах му, че искам да се обадя на моя началник. Той не ми разреши. Каза: „Ние притежаваме всичко, което искаме от теб“. Това бяха неговите думи.

Василий я погледна.

— Ти наистина ли щеше да се обадиш на своя началник?

— Не съм сигурна — отвърна Лодзия. — Предполагам, че това щеше да зависи от неговия отговор. Много ми е трудно да повярвам, че ти си това, което те твърдят.

— Не, не съм. От друга страна, ти трябва да се защитаваш.

— Надявам се, че няма да ми се наложи.

— Благодаря ти… стара приятелко. — Талеников се обърна към мъжа на пода и тръгна към него. Той го видя, беше твърде късно.

Василий се хвърли, скачайки към фигурата на стола, ръцете му сграбчиха устата на мъжа, разтваряйки я, коляното му се заби в стомаха, в диафрагмата, опитвайки се да го накара да повърне.

Горчивият дъх на бадеми. Потасиев цианид. Сериозно количество. След секунди щеше да настъпи опиянението, а смъртта — след минути.

Студено сините английски очи под него бяха широки, ясни и доволни. Матарезе отново беше избягал.

— Отново ще трябва да се оправяме заедно — настоя Талеников, поглеждайки нагоре, стоейки до голия труп. Те бяха съблекли тялото; Лодзия стоеше на един стол и преглеждаше внимателно съдържанието на неговите дрехи за втори път.

— Всичко, което той ти е казал…

— Не съм пропуснала нищо. Не беше толкова разговорчив.

— Ти си математик; трябва да запълним липсващите числа. Сумата е ясна.

— Сумата?

— Да, сумата — отвърна Василий, преобръщайки трупа. — Той търсеше мен, но беше способен да се самоубие, ако капанът не успееше. Това ме насочва към два извода. Първо, той не можеше да рискува да остане жив, заради това, което знаеше. И второ, той не е очаквал никаква подкрепа. Ако нещата бяха други, ти и аз нямаше да сме тук сега.

— Но защо е мислил, че ти ще дойдеш и ще започнеш оттук?

— Не че ще дойда — поправи я Талеников. — Бих могъл да дойда. Сигурен съм, че в някое от московските досиета е записано, че ти и аз сме се срещали, а хората, които искат да ме заловят, имат достъп до тези досиета, знам това. Но те ще покрият само хората тук, в Ленинград, с които мислят, че бих могъл да се свържа. Няма да се занимават с ръководителите на сектори. Ако някой от тях успееше да ме подуши, щяха да изпратят тревоги, които щяха да се чуят чак в Сибир. Тези, които ме търсят, щяха да вдигнат тревога. Не, те ще се насочат само към хора, които могат да ми се доверят. Ти си една от тях.

— Има ли и други, тук, в Ленинград?

— Трима-четирима. Един евреин в университета, добър приятел, с когото мога да пия и да споря цяла нощ; но той ще бъде наблюдаван. Един друг, в Жданов, политически теоретик, който преподава Маркс, но повече харесва Адам Смит. И още един-двама, предполагам. Аз, всъщност, никога не съм се тревожил за това с кого ме виждат.

— Не ти е било необходимо.

— Знам. Постът ми имаше своите предимства; имаше дузина обяснения за всяко нещо, което вършех, за всеки човек, с когото се срещах. — Той спря. — Доколко ли успешно ги наблюдават?

— Не разбирам…

— Има един мъж, с когото бих искал да се срещна. Те трябва да се върнат твърде много години назад, за да го открият, но може и да са успели. — Василий спря отново, пръстът му беше върху основата на гръбначния стълб на голото тяло под него. Той погледна към силното, макар и любопитно нежно лице на жената, която познаваше толкова добре. — Какви бяха думите, отново? Имаме всичко, което искаме от теб.

— Да. При което той грабна телефона от ръцете ми.

— Бил е убеден, че ще се обадиш на щаба?