Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Лодзия Кронеша погледна в очите му, собствените й очи омекнаха. Тя протегна двете си ръце и погали лицето му.

— Василий Василевич. Животът ми стана толкова опростен, а сега ти се завръщаш…

— Не знаех къде другаде да отида. Не можех да се свържа със стареца директно. Бях дал показания в негова полза на един процес, свързан със сигурността през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година. Ужасно съжалявам, Лодзия.

— Недей да съжаляваш. Липсваше ми. И, разбира се, ще ти помогна. Ако не беше ти, аз можех да преподавам в някое начално училище в секторите ни в Ташкент.

Той докосна лицето й, отвръщайки на жеста.

— Това не трябва да бъде причина за твоята помощ.

— Не това е причината. Това, което ми разказа, ме плаши.

При никакви обстоятелства предателят Малеткин не трябваше да научава за Лодзия. Офицерът от Виборг беше останал в автомобила на ъгъла, но след като измина повече от час, Талеников можеше да го види как крачи нервно по тротоара долу.

— Той не е сигурен дали сме в тази сграда или в съседната — каза Василий, отдръпвайки се от прозореца. — Мазите са все още свързани, нали?

— Бяха, когато за последен път слизах долу.

— Ще сляза долу и ще изляза на улицата няколко входа по-нататък. Ще се срещна с него и ще му кажа, че човекът, с когото съм искал да се срещна, ще ме задържи още половин час. Това ще ни даде достатъчно време. Ще приключиш ли с обличането на англичанина?

Лодзия беше права, нищо не беше се променило в старата сграда. Всяка маза се съединяваше със съседната посредством една врата, мръсните, влажни коридори, минаваха под целия блок. Талеников излезе на улицата четири входа по-нагоре от апартамента на Лодзия. Той излезе точно срещу нищо неподозиращия Малеткин, изненадвайки го.

— Мисля, че ти влезе оттам! — каза предателят от Виборг, кимвайки с гласа към стълбището вляво от него.

— Там?

— Да, бях сигурен в това.

— Ти все още си твърде възбуден, другарю, и това явно се отразява на наблюденията ти. Не познавам никой в онази сграда. Слязох долу, за да ти кажа, че мъжът, с когото се срещнах, има нужда от още малко време. Предлагам да изчакаш в колата; не е чак толкова студено, но ще привличаш по-малко внимание върху себе си.

— Няма да се бавиш още много, нали? — попита загрижено Малеткин.

— Искаш да отидеш някъде ли? Без мен?

— Не, не, разбира се, че не. Трябва да отида до тоалетна.

— Стегни си мехура — каза Талеников, отдалечавайки се бързо.

Двадесет минути по-късно той и Лодзия бяха изработили подробностите по срещата с пазача на архивите в библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Тя трябваше да му каже, че един студент отпреди много години, един мъж, който се бе издигнал високо в държавното управление и който беше дал показания в полза на стария господин през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, не може да се показва на публично място; той е в беда и има нужда от помощ.

Нямаше да има никакви съмнения относно самоличността на този студент, или относно опасността, на която той се беше изложил. Старецът трябваше да бъде озадачен, изплашен, загрижен за скъпия му някога млад приятел. Той трябваше да внимава особено много да не би някой да го проследи. Приготовленията за срещата бяха достатъчно усложнение, за да объркат съзнанието на стареца. Тъй като страхът и объркването на един учен биха предизвикали нежелани движения, неконтролирани движения, взети и веднага след това отхвърлени решения. При тези обстоятелства, който и да беше старецът, щеше да бъде разкрит, защото каквито и движения да предприемаше ученият, преследвачът му щеше да ги повтори.

Лодзия трябваше да инструктира стареца да напусне огромния библиотечен комплекс през югозападния вход в шест без десет вечерта; улиците щяха да бъдат тъмни, а не се очакваше и сняг. Щеше да му каже да върви няколко пресечки по-нататък, после още няколко по друг път. Ако никой не се свържеше с него по време на пътя, той трябваше да се върне в библиотеката и да чака; ако това изобщо беше възможно, приятелят му щеше да се опита да влезе там. Въпреки това, нямаше никакви гаранции.

Поставен в такова стресово положение, дори и само числата щяха да объркат учения, тъй като Лодзия трябваше рязко да прекъсне телефонната връзка, без да ги повтаря. Василий щеше да се погрижи за останалото, а предателят, наречен Малеткин, щеше да послужи като нищо незнаещия сътрудник.

— Какво ще правиш, след като се видиш със стареца? — попита Лодзия.