Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Спрете всичко! Имам новини от овчаря.

— Какво?

Шокът сега беше пълен.

Талеников зави зад ъгъла на алеята, втурвайки се към жената, ръцете му бяха протегнати, когато се хвърли. Той грабна ръцете й, пръстите му се плъзнаха незабавно надолу към нейните китки, обездвижвайки ръцете, една от които беше в джоба на палтото и стискаше пистолет. Тя се напрегна, извивайки се наляво, изгуби контрол, повличайки го напред, после скочи надясно, левият й крак замахна към него, близо до тялото му, също както раздразнената котка замахва срещу някое друго животно.

Той контрира, нападайки директно, вдигайки я от земята, залепяйки гърчещото се тяло в стената, притискайки я с рамо, размазвайки я върху зида.

Всичко се случи толкова бързо, че на нея не й остана време да разбере какво ставаше, докато не почувства зъбите си да се впиват във врата на неговия врат. Тя беше вкопчила лицето си в неговото — ход, толкова неочакван, че той само можеше да се извие от болка. Устата й беше широко отворена, червените й устни се разкривиха гротескно. Ухапването й беше злобно. Челюстите й представляваха чифт клещи, впити в неговия врат. Той почувства как кръвта напоява яката му, не трябваше да я пуска ! Болката беше неумолима; колкото по-силно я притискаше той към стената, толкова по-дълбоко се впиваха в плътта му зъбите й. Вече не можеше да издържа. Той освободи ръцете й, неговите ръце хванаха лицето й и го отделиха от неговото лице.

Експлозията беше силна, отчетлива, въпреки че беше приглушена от тежкото й палто. Ехото отекна и беше отнесено от вятъра по алеята. Тя се отдръпна от него, облегната на каменния зид.

Той погледна лицето й; очите й бяха широки и мъртви. Тя бавно се отпусна на тротоара. Беше направила точно това, за което беше програмирана: беше оценила шансовете — двама мъже срещу нея — и стреля с оръжието в джоба си, разкъсвайки гърдите си.

— Тя е мъртва! Господи, тя се самоуби! — извика Малеткин. — Изстрелът, хората е трябвало да го чуят. Трябва да бягаме. Милицията!

Няколко любопитни минувачи стояха неподвижни при входа на алеята, надничайки.

— Мълчи! — изкомандва Талеников. — Ако някой дойде насам, използвай картата си от КГБ. Това е официална акция; никой не може да дойде тук. Трябват ни само трийсетина секунди. — Василий измъкна една носна кърпичка от джоба си и я притисна о врата си, опитвайки се да спре кръвотечението. Той коленичи до тялото на мъртвата жена. С дясната си ръка разтвори палтото й, разкривайки блуза, потънала цялата в кръв. Разкъса плата, докато стигне до кожата й. Отвърстието под лявата й гръд бе впечатляващо, плът и вътрешности бяха запушили отвора. Той огледа плътта около раната; светлината беше твърде слаба. Извади запалка.

Запали я, изтривайки окървавената кожа под гърдата, държейки огъня на сантиметри над нея; пламъкът танцуваше на вятъра.

— За бога, побързай ! — Малеткин стоеше на няколко метра, гласът му представляваше паникьосан шепот. — Какво правиш?

Талеников не отговори. Той продължи да движи пръстите си по плътта, избърсвайки кръвта, за да види по-ясно.

Откри го. Вдлъбнатината под лявата гръд, насочено към средата на гръдния кош. Един отпечатан син кръг, заобиколен от бяла кожа, набраздена в червено. Една бенка, която не беше никаква бенка, а знака на една изключителна армия.

Кръгът на Матарезе.

Те бързо стигнаха до отдалечения край на алеята, смесвайки се с тълпата, крачеща на север. Малеткин трепереше, лицето му гореше. Василий стискаше с дясната си ръка лакътя на предателя, опитвайки се да контролира паниката, която лесно можеше да накара Малеткин да започне да бяга, привличайки по този начин вниманието върху двамата. Талеников имаше нужда от мъжа от Виборг. Трябваше да изпрати телеграма, която да изключи участие на КГБ, а Малеткин можеше да изпрати такава. Той разбираше, че разполага с много малко време, за да изпрати шифровка на Скофийлд. На стария Миковски щяха да са му необходими още десетина минути преди да стигне в службата си, но Василий знаеше, че ще бъде там. Един изплашен старец можеше да каже неща, които не трябва, на хора, които не трябва да знаят.

Талеников държеше кърпичката си на раната на врата. Кръвотечението беше намаляло в леко кървене от студа, скоро щеше да спре напълно, за да може да бъде превързано. На Василий му хрумна да си купи пуловер с висока яка, за да прикрие раната.

— По-бавно! — заповяда той, отпускайки лакътя на Малеткин. — Срещу нас има едно кафене. Ще влезем вътре за няколко минути да пийнем по нещо.